Когато свекървата стане център на моя свят: Борбата между дълга и свободата

— Мария, пак ли не си измила чашите? — гласът на Пенка пронизваше тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над мивката. Беше 7 сутринта, а вече усещах как денят ми се изплъзва от контрол.

Пенка се нанесе при нас преди шест месеца, след като получи инсулт. Георги настоя — „Тя е майка ми, Мария, не мога да я оставя сама.“ Знаех, че е прав. Но никой не ме попита дали съм готова да споделя дома си с нея. Никой не ме попита дали мога да понеса погледа ѝ, който сякаш казваше: „Не си достатъчно добра.“

— Ще ги измия, Пенко — отговорих тихо, но тя вече беше започнала да търка чашите с такава ярост, че се страхувах да не ги счупи.

Георги влезе в кухнята, прегърна ме през раменете и прошепна: — Издържай още малко, Мария. Тя ще се оправи.

Но аз знаех, че няма да се оправи. И знаех, че никой не вижда какво се случва с мен. Работех от вкъщи като счетоводителка, грижих се за двете ни деца и за Пенка. Вечер заспивах с усещането, че съм невидима — за всички.

Една вечер, докато слагах децата да спят, чух как Пенка говори по телефона със сестра си:

— Не знам какво прави цял ден тая Мария. Къщата е разхвърляна, децата викат… Аз ако бях на нейно място…

Сълзите ми потекоха безшумно. Не можех повече. На следващата сутрин казах на Георги:

— Не издържам. Имам нужда от помощ.

Той ме погледна уморено:

— Мария, моля те… Мама е болна. Не можем да я оставим.

— А мен кой ще ме спаси? — прошепнах.

Вечерите станаха още по-напрегнати. Пенка започна да се намесва във всичко — какво да ядат децата, кога да си лягат, как да подреждам дрехите на Георги. Веднъж я чух да казва на сина си:

— Ако беше женен за Даниела от съседния вход, нямаше да имаш такива проблеми.

Георги се ядоса:

— Мамо, стига! Мария прави всичко възможно.

Но думите му бяха като капка в морето. Виждах как и той се променя — ставаше все по-затворен, все по-нервен. Започнахме да се караме за дреболии. Веднъж му извиках:

— Ти избра майка си пред мен!

Той тресна вратата и излезе. Останах сама в кухнята с Пенка, която ме гледаше победоносно.

Започнах да мечтая за бягство. За малко пространство само за мен. За тишина. За това някой да ме попита: „Как си?“

Една вечер седнах до прозореца и написах писмо до себе си:

„Мария, ти си повече от домакиня и снаха. Имаш право на глас.“

На следващия ден взех децата и излязохме в парка. Оставих телефона вкъщи. Гледах ги как тичат и се смеят — и за първи път от месеци усетих слънцето по лицето си.

Когато се прибрахме, Пенка ме посрещна с ледено мълчание.

— Къде беше? — попита Георги.

— Навън. Имах нужда от въздух.

Той въздъхна тежко:

— Не знам какво да правя вече…

— Аз знам — казах тихо. — Имаме нужда от помощ. Всички.

На следващия ден записах час при семеен психолог. Георги не искаше да идва първоначално, но аз настоях:

— Ако нещо не се промени, ще си тръгна.

Седяхме в кабинета — аз, Георги и Пенка. Психоложката попита:

— Какво ви тежи най-много?

Пенка започна първа:

— Чувствам се ненужна. Всички ме гледат като товар.

Георги каза:

— Аз съм между чука и наковалнята.

Аз казах:

— Чувствам се невидима.

За първи път всички млъкнахме и слушахме един друг. Не беше лесно. Но започнахме малко по малко да говорим за болката си.

Минаха месеци. Пенка започна да ходи на рехабилитация и намери приятелки в пенсионерския клуб. Георги започна да прекарва повече време с мен и децата. Аз започнах да отделям време за себе си — макар и само по половин час на ден.

Понякога още усещам тежестта на миналото. Но вече знам: имам право да бъда чута.

Питам се: Колко жени като мен живеят в сянката на нечии очаквания? Колко още ще мълчим?