Когато свекървата влезе без покана: Истината зад затворените врати
– Какво е това безобразие, Мария? – гласът на свекърва ми прониза съня ми като нож. Беше десет сутринта, а тя стоеше на прага на спалнята ми, с ръце на кръста и поглед, който можеше да разтопи лед.
Скочих от леглото, сърцето ми блъскаше в гърдите. През вратата се чуваха гласовете на децата – Виктор и Мартин се караха за някаква играчка. Не бях ги чула да стават. Не бях чула нищо. Бях толкова уморена, че дори алармата не ме беше събудила.
– Извинявай, мамо Елена… – започнах плахо, но тя ме прекъсна.
– Извинявай? Децата ти тичат из къщата като диви, а ти спиш! Синът ми работи по цял ден, а ти не можеш да станеш навреме? Какво правиш по цял ден?
Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да й дам това удоволствие. В кухнята беше разхвърляно – вчера не успях да измия чиниите, защото Мартин имаше температура и цяла нощ не спа. Виктор се събуди три пъти от кошмари. Аз… аз просто нямах сили.
– Мамо Елена, моля те… – опитах се да обясня, но тя вече беше започнала да подрежда чашите с трясък.
– Ако аз бях такава майка… – промърмори тя. – На моето време всичко беше различно. Работех по 12 часа, готвех, чистех и пак децата ми бяха обгрижени. А ти? Само се оплакваш.
В този момент Виктор влезе в кухнята с разплакано лице.
– Мамо, Мартин ме удари! – извика той.
Погледнах го безпомощно. Ръцете ми трепереха. Елена ме изгледа с презрение.
– Дори не можеш да ги възпиташ! – изсъска тя.
Не издържах. Излязох на балкона и затворих вратата след себе си. Вдишах дълбоко студения въздух. Защо никой не виждаше колко ми е трудно? Защо всички очакваха от мен да бъда перфектна?
Когато се върнах вътре, Елена вече беше започнала да готви. Децата седяха на масата и я гледаха с широко отворени очи.
– Виждаш ли? – каза тя на Виктор. – Баба ще ви направи истинска закуска, не като мама ви.
Почувствах се като призрак в собствения си дом.
Следобедът премина в мълчание. Елена си тръгна, но преди това не пропусна да ми каже:
– Ще говоря с Петър тази вечер. Трябва да вземете мерки. Така не може да продължава.
Когато Петър се прибра от работа, беше уморен и раздразнен.
– Майка ми каза, че пак си спала до късно… Мария, какво става с теб? Не можеш ли поне малко да се стегнеш?
Гласът му беше тих, но студен. Седнах на дивана и се разплаках. Разказах му за нощите без сън, за тревогите си, за страха, че не съм достатъчно добра майка или съпруга. Той ме изслуша мълчаливо, после въздъхна тежко.
– Знам, че ти е трудно… Но и аз съм изморен. Не мога да се справям с всичко сам.
Това „сам“ ме прониза като куршум. Аз ли бях сама? Или той?
На следващия ден Елена пак дойде. Този път донесе торба с продукти и списък със задачи.
– Ще ти покажа как се прави – каза тя строго.
През целия ден вървях след нея като сянка. Готвихме, чистихме, подреждахме играчките на децата по цвят и големина. Когато най-накрая седнахме заедно на масата, тя ме погледна изпитателно.
– Виждаш ли? Не е толкова трудно.
Но аз едва стоях на краката си от умора.
Вечерта Петър се прибра и Елена започна да му разказва колко добре сме се справили „заедно“. Той ме погледна с благодарност… към нея.
Останах сама в кухнята и миех чиниите на тъмно. Сълзите капеха във водата.
На третия ден отказах да отворя вратата на Елена. Стоях вътре с децата и слушах как звънецът пищи настойчиво. Сърцето ми блъскаше лудо. Знаех, че ще има скандал после… Но нямах сили за още един ден под нейния контрол.
Петър се прибра ядосан:
– Майка ми е разстроена! Какво си си въобразила?
– Че имам право на малко спокойствие! – извиках през сълзи.
Той замълча дълго.
– Може би трябва да помислим за помощ…
Тези думи бяха като спасителен пояс. За първи път някой призна, че не мога всичко сама.
Днес пиша тази история със свито сърце и надежда някой да ме разбере. Колко от вас са били между очакванията на семейството и собствените си сили? Колко от вас са чували „не е толкова трудно“, когато всичко вътре във вас крещи от умора?
Понякога се питам: Кога ще спрем да изискваме от майките да бъдат свръхчовеци? Кога ще започнем да си помагаме истински?