Когато светът ти се срути: Историята на една българска жена

– Какво правиш тук? – гласът ми излезе като шепот, но в стаята ехтеше като гръм. Стоях на прага на спалнята ни, а пред мен – съпругът ми Петър и най-добрата ми приятелка Мария. Двамата, увити в чаршафите, застинали в неловко мълчание. Сърцето ми блъскаше в гърдите, ръцете ми трепереха, а светът около мен се разпадаше на парчета.

Не помня как съм стигнала до кухнята. Чух как Мария бързо се облича и излиза, без да каже и дума. Петър дойде след мен, с виновен поглед и разрошена коса.

– Ели… не е това, което изглежда… – започна той, но думите му увиснаха във въздуха.

– Не е това, което изглежда? – засмях се горчиво. – Тогава какво е, Петре? Обясни ми!

Той седна срещу мен, наведе глава и започна да мълчи. В този момент разбрах всичко. Всички онези късни работни вечери, странните съобщения по телефона, внезапните му отсъствия… Всичко си дойде на мястото.

Седях там, в нашата малка кухня в панелката в Кючук Париж, и се чудех какво да правя. Дъщеря ни Ива беше на училище и щеше да се прибере след час. Как да ѝ кажа, че татко ѝ вече не е човекът, когото мислехме?

Петър опита да говори:

– Ели… Мария беше до мен, когато ти беше толкова заета с работата си… Чувствах се сам…

– Сам? – прекъснах го. – А аз? Аз не се ли чувствах самотна? Но не съм те предала! Не съм предала приятелката си!

Той замълча. В този момент разбрах, че няма връщане назад.

Следващите дни бяха като в мъгла. Мария не ми вдигаше телефона. Майка ми настояваше да простя на Петър – „Мъжете са такива“, казваше тя. „Помисли за Ива.“ Но аз не можех да дишам в този дом. Всяка стая ми напомняше за предателството.

Една вечер седнах с Ива на дивана.

– Мамо, защо си тъжна? – попита тя с онзи нежен детски глас.

– Понякога възрастните правят грешки, Иве. Но ти винаги ще имаш мен – казах ѝ и я прегърнах силно.

Започнах да ходя на работа като робот. Колегите ми усещаха промяната, но никой не питаше директно. Само Силвия от счетоводството веднъж ме дръпна настрана:

– Ели, ако имаш нужда да поговориш… Знам какво е да останеш сама с дете.

За първи път от седмици се разплаках пред някого. Разказах ѝ всичко – за Петър, за Мария, за майка ми и нейните съвети от миналия век.

– Не си длъжна да прощаваш само защото си жена – каза Силвия твърдо. – Помисли какво искаш ти.

Тези думи ме разтърсиха. Започнах да си задавам въпроси: Коя съм аз без Петър? Какво искам от живота си?

Петър настояваше да говорим. Предложи да отидем на семейна терапия. Но аз вече бях взела решение. Една вечер му казах:

– Не мога да живея с човек, когото не познавам. Искам развод.

Той се разплака. Молеше ме за прошка. Обещаваше, че ще се промени. Но аз вече не вярвах в приказки.

Майка ми беше потресена:

– Как ще гледаш дете сама? Как ще плащаш кредита?

– Ще се справя – отвърнах й. – По-добре сама, отколкото с човек, който ме лъже.

Преместихме се с Ива в малък двустаен апартамент под наем в Тракия. Беше трудно – парите не стигаха, Ива плачеше нощем за баща си, а аз се борех със самотата и гнева си.

Един ден срещнах Мария на пазара. Изглеждаше уморена и по-стара.

– Ели… Съжалявам… – прошепна тя.

– Не знам дали някога ще ти простя – казах й честно. – Но вече не те мразя.

Трябваше да продължа напред. Започнах да ходя на йога, записах Ива на уроци по пиано. Малко по малко домът ни стана по-светъл.

Понякога вечер седя сама с чаша чай и си мисля: Дали щях да бъда по-щастлива, ако бях простила? Или това беше единственият начин да намеря себе си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е силата на жената или умението да тръгне сама по нов път?