Когато търпението ми се изчерпа: Историята на един ултиматум

– Пак ли си при майка ти, Иване? – гласът ми трепереше, докато стисках телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше осем и половина вечерта, а аз стоях сама в кухнята, гледайки празната чиния срещу себе си.

– Да, Мария, килимът пристигна днес. Помагам ѝ да го постелем. Ще се забавя още малко – отговори той с онзи спокоен тон, който ме караше да се чувствам дребна и ненужна.

Затворих телефона и се облегнах на стола. Вече не броях дните, в които Иван прекарваше повече време при майка си, отколкото у дома. Понякога се шегувах пред приятелките си, че съм омъжена за двама – за него и за свекърва ми, леля Станка. Но тази вечер не ми беше до шеги.

Спомних си първите години от брака ни – как Иван ме държеше за ръка на разходките в Борисовата градина, как се смеехме до сълзи на старите български комедии. Тогава вярвах, че любовта ни ще устои на всичко. Но с времето майка му започна да се намесва във всеки наш избор – от цвета на пердетата до това как да възпитаваме дъщеря ни Елица.

– Мамо, защо татко пак не е вкъщи? – попита ме Елица, докато подреждаше раницата си за училище.

– Помага на баба ти, миличка – отвърнах тихо и я прегърнах. Усетих как сърцето ми се свива от болка. Детето ми растеше с усещането, че баща ѝ е гост в собствения ни дом.

Вечерта Иван се прибра късно. Миришеше на прах и стар килим.

– Не можеше ли да почака до утре? – попитах го, опитвайки се да не повиша тон.

– Майка ми е сама, Мария. Ти знаеш колко ѝ е трудно след като татко почина. Не мога да я оставя – каза той и ме погледна с онзи укорителен поглед, сякаш аз бях виновна за всичко.

– А мен кой ще ме пита дали мога да остана сама? – прошепнах едва чуто.

Той не отговори. Отиде в хола и включи телевизора. Чух как започва новините, а аз останах в кухнята с мислите си.

Сутринта се събудих рано. Не можех да спя. В главата ми се въртяха думи като „компромис“, „разбиране“, „жертва“. Колко още трябваше да давам от себе си? Колко още трябваше да чакам Иван да избере мен и нашето семейство пред майка си?

На следващия ден реших да говоря с него открито. Изчаках Елица да излезе за училище и седнах срещу него на масата.

– Иван, трябва да поговорим сериозно – започнах твърдо.

Той остави чашата с кафе и ме погледна учудено.

– Знам, че майка ти има нужда от теб. Но и аз имам нужда от теб. Елица има нужда от теб. Не можем повече така – винаги да сме на второ място. Ако нещо не се промени, не знам дали ще издържа още дълго.

Видях как очите му се разшириха от изненада.

– Какво искаш да кажеш? – попита той тихо.

– Давам ти избор, Иван. Или започваш да поставяш нашето семейство на първо място, или… ще трябва да помислим дали изобщо има смисъл да продължаваме заедно.

В стаята настъпи тишина. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си учестено дишане.

– Мария… – започна той, но аз го прекъснах.

– Не искам повече обещания и оправдания. Искам действия. Искам да видя, че сме важни за теб. Че не сме просто задължение между две посещения при майка ти.

Той стана рязко от стола и започна да крачи из стаята.

– Не разбираш! Тя е сама! Ако не ѝ помагам аз, кой ще го направи? Брат ми е в Германия, сестра ми има малки деца…

– А аз? Аз съм сама тук! – извиках през сълзи. – Кога за последно ме попита как съм? Кога за последно вечеряхме заедно без телефонни обаждания от майка ти?

Иван млъкна. За първи път видях колебание в очите му. Сякаш осъзнаваше нещо, което досега бе отказвал да приеме.

След този разговор нещата не се промениха веднага. Имаше дни на мълчание, дни на спорове и обвинения. Леля Станка започна да ми звъни всеки ден с въпроси защо Иван не идва толкова често. Аз ѝ обяснявах спокойно, че той има семейство и задължения у дома. Тя мълчеше или пускаше по някоя язвителна забележка: „Едно време жените не деляха мъжете си с никого…“

Понякога се чудех дали не сгреших с ултиматума си. Дали не поисках твърде много? Но когато виждах усмивката на Елица вечер на масата или когато Иван ме прегръщаше спонтанно след работа, разбирах, че понякога човек трябва да се бори за своето място в нечие сърце.

Сега вече знам: компромисите са част от всяко семейство, но когато само единият прави жертви, любовта започва да умира бавно и мъчително.

Питам се: Колко още жени в България живеят в сянката на свекървите си? Колко от нас са готови да поставят ултиматум и да поискат своето щастие?