Когато телефонът звъни и боли: Историята на една майка от Пловдив и нейната отдалечена дъщеря

– Пак ли звъни? – гласът на Георги прозвуча уморено от кухнята, докато телефонът ми вибрираше по масата.

Погледнах екрана. Мария. Дъщеря ми. Сърцето ми се сви, както всеки път, когато видя името ѝ. Не знаех дали да се зарадвам или да се подготвя за поредната вълна от упреци, молби за пари или просто студени, делови думи. Вдигнах.

– Здравей, мамо. – Гласът ѝ беше сух, почти механичен.

– Здравей, Мария. Как си?

– Добре съм. Имам нужда от малко помощ този месец. Наемът пак се вдигна, а работата не върви…

Затворих очи. Отново същото. Вече не помнех кога последно бяхме говорили за нещо различно. За нещо истинско. За живота ѝ, за мечтите ѝ, за болките ѝ. Всичко се беше свело до сметки, пари и обвинения.

– Ще видим какво можем да направим – казах тихо, докато Георги ме гледаше с онзи поглед, който казваше „стига вече“.

След като затворих, седнах на стола и се загледах през прозореца към сивия пловдивски следобед. Спомних си времето, когато Мария беше малка – как тичаше из двора, как се смееше с цяло гърло, как ме прегръщаше силно, сякаш никога няма да ме пусне. Кога всичко това се обърна?

– Пак ли иска пари? – попита Георги, без да крие раздразнението си.

– Да… – отвърнах тихо.

– Милена, не можем вечно да ѝ помагаме. Тя е вече на 28! Кога ще порасне? Кога ще разбере, че животът не е само взимане?

– Тя е нашето дете… – прошепнах.

– Нашето дете или нашият банкомат? – изсумтя той и излезе на балкона да пуши.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за годините, в които работех на две места, за да може Мария да учи в София; за безсънните нощи, когато чаках да се прибере от купон; за първия ѝ провал на изпит и как я държах в прегръдките си, докато плачеше. А сега? Сега между нас имаше пропаст.

На следващия ден реших да ѝ пиша съобщение:

„Мария, липсваш ми. Моля те, обади ми се не само когато имаш нужда от нещо.“

Отговорът дойде след час:

„Мамо, не разбираш през какво минавам тук. Не ми е лесно.“

Стиснах устни. Не разбирах ли? Аз ли не разбирах? Аз, която цял живот съм се борила за нея?

Седмица по-късно Мария дойде до Пловдив за уикенда. Вкъщи беше напрежение – Георги почти не говореше, а аз се опитвах да запълня тишината с въпроси:

– Как е работата?
– Добре.
– А приятелите ти?
– Нормално.
– Искаш ли да ти направя любимите палачинки?
– Не съм гладна.

Седяхме тримата на масата като непознати. По едно време Георги не издържа:

– Мария, докога ще идваш само когато имаш нужда от нещо? Ние сме ти родители, но сме хора! И ние имаме чувства!

Мария избухна:

– Вие нищо не разбирате! Мислите си, че всичко е лесно! Аз се мъча сама в София, а вие само ме упреквате!

– Никой не те упреква – казах аз тихо. – Просто ни липсваш… Липсва ни онова момиче, което беше щастливо с нас.

Тя стана рязко от масата и излезе навън. Аз останах сама с Георги. Той поклати глава:

– Не знам какво повече можем да направим…

През нощта чух как Мария плаче в стаята си. Влязох при нея без да чукам. Седнах до леглото ѝ и я прегърнах.

– Мамо… – прошепна тя през сълзи – …толкова ми е трудно… Чувствам се сама… Всички около мен успяват, а аз все едно тъпча на едно място…

– Мило мое дете… – казах и я галех по косата – …ти никога няма да си сама. Но трябва да говорим един с друг. Не само за пари и проблеми…

Тя кимна и ме прегърна силно. За първи път от години усетих онази топлина между нас.

На сутринта закусвахме заедно. Говорихме си за глупости – за новите сериали по телевизията, за това как съседката пак е изгорила мусаката си, за спомените от морето в Ахтопол.

Когато Мария тръгна обратно към София, ме прегърна дълго:

– Ще ти звънна довечера… просто така…

Останах на прага и гледах след нея. Георги сложи ръка на рамото ми:

– Може би има надежда…

Сега седя сама в кухнята и слушам как часовникът тиктака. Чакам телефонът пак да звънне – но този път с надежда, а не със страх.

Кажете ми, къде е границата между помощта и разглезването? Кога любовта на родителя започва да тежи? Има ли връщане назад?