Когато тишината крещи – Изповедта на една баба

– Лилия, защо не искаш да дойдеш при мен? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на детската стая. Внучката ми седеше свита на леглото, с гръб към мен, а в ръцете ѝ беше любимата ѝ плюшена мечка. Сърцето ми се сви – някога тя тичаше към мен с разперени ръце, а сега между нас зееше пропаст.

– Не искам, бабо. Остави ме! – прошепна тя, без да ме погледне.

Затворих вратата тихо и се върнах в кухнята, където Мария – снаха ми – миеше чиниите. Погледнах я изпитателно.

– Какво става с Лилия? От дни е тиха, избягва ме. Да не би нещо да се е случило в училище?

Мария не ме погледна. Ръцете ѝ трепереха над сапунената вода.

– Просто е уморена, мама. Знаеш как са децата днес – телефони, уроци… Ще ѝ мине.

Но не ѝ вярвах. Познавах внучката си по-добре от всеки друг. Винаги усещах, когато нещо не е наред. Вечерта лежах будна, слушах как дъждът барабани по прозореца и се питах: какво съм пропуснала? Къде сбърках?

На следващия ден реших да поговоря с Лилия насаме. Изчаках Мария да излезе до магазина и почуках на вратата.

– Може ли да вляза?

Тя кимна едва забележимо. Седнах до нея и я прегърнах през раменете.

– Лили, знаеш, че можеш да ми кажеш всичко. Каквото и да е, баба ще те разбере.

Тя замълча дълго. После прошепна:

– Не искам да говоря за това.

– За кое, мило дете? – попитах меко.

– За мама… – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Тя се кара с тате всяка вечер. Крещят си. Аз се страхувам.

Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Прегърнах я силно и я залюлях като бебе.

– Всичко ще се оправи, Лили. Обещавам ти.

Но знаех, че не мога да обещая такова нещо. Вечерта чух как Мария и синът ми Георги спорят в хола. Гласовете им се чуваха чак до моята стая:

– Не мога повече така! – извика Мария. – Ти все си на работа, а аз сама с детето! Ти не виждаш какво става!

– И аз работя заради вас! – отвърна Георги. – Не можеш ли поне веднъж да не викаш пред Лилия?

Стиснах юмруци под одеялото. Тази къща някога беше пълна със смях, а сега… само тишината крещеше между стените.

На следващия ден Мария ме хвана насаме в кухнята.

– Моля те, не се меси. Това са наши проблеми.

Погледнах я строго:

– Когато страда внучката ми, това вече е и мой проблем.

Тя избухна:

– Ти винаги мислиш, че знаеш най-добре! Но ти не си тук по цял ден! Не знаеш какво е!

Замълчах. Не исках да задълбочавам раната между нас. Но реших да говоря с Георги.

– Сине, Лилия страда. Виждам го в очите ѝ. Какво става между вас?

Той въздъхна тежко:

– Мамо, трудно ни е… Работя по две смени, Мария е изнервена… Понякога си мисля дали изобщо сме семейство вече.

Седнах до него и хванах ръката му.

– Семейството е като градина – ако не го поливаш с обич и търпение, изсъхва. Помисли за Лилия.

Дните минаваха в напрежение. Лилия все повече се затваряше в себе си. Една вечер я чух да плаче в съня си: „Не искам да ви чувам!“. Станах и я прегърнах силно.

На следващата сутрин взех решение – трябваше да направя нещо. Поканих Мария на кафе в кварталното кафене.

– Мария, моля те… Нека потърсим помощ. За теб, за Георги, за Лилия…

Тя ме погледна с уморени очи:

– Мислиш ли, че има смисъл?

– Ако не опитаме, ще загубим всичко.

След дълъг разговор тя се съгласи да посетят семеен консултант. Първите срещи бяха трудни – много сълзи, много обвинения. Но постепенно започнаха да говорят един с друг, а не един срещу друг.

Лилия започна пак да се усмихва. Един ден дойде при мен и ме прегърна силно:

– Благодаря ти, бабо!

Погалих косата ѝ със сълзи на очи:

– За теб бих преместила планини, мило дете.

Сега къщата ни пак звучи от смях понякога, но белезите остават. Понякога се питам: Дали можех да направя повече? Колко семейства мълчат зад затворени врати? А вие… бихте ли говорили открито за болката у дома?