Когато тишината пада между майка и син: Историята на Анна и Мартин

– Мамо, не ме търси повече толкова често. Моля те. – Гласът на Мартин трепереше, но беше решителен. Стоях до прозореца в кухнята, стискайки телефона така, че кокалчетата ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как сърцето ми се свива с всяка негова дума.

– Какво значи това, Мартине? – прошепнах, сякаш ако говоря по-тихо, няма да е истина.

– Просто… трябва да се отделя. Деси така каза. Не е нормално на 28 години още да звъня на майка си всеки ден. – В гласа му имаше вина, но и нещо ново – отчуждение.

В този миг светът ми се срина. Сякаш някой изтръгна част от мен и я захвърли в калта. Мартин беше всичко за мен. Откакто баща му ни напусна, когато беше на шест, двамата бяхме екип – аз и той срещу света. Работех на две места, за да му осигуря всичко, а вечерите прекарвахме заедно – домашни, приказки, смях. Дори когато замина да учи във Варна, не минаваше ден без да ми се обади.

Сега обаче… тишината между нас беше като стена от бетон.

Първите дни след този разговор бяха ад. Сутрин ставах и първата ми мисъл беше: „Дали ще ми пише днес?“ Телефонът ми стоеше до мен дори в банята. Всяко вибриране ме караше да подскачам. Но съобщенията идваха само от банки или от колежката ми Мария: „Анче, ще донесеш ли утре сладки?“

Опитвах се да не го търся. Писах му само за рождения ден на баба му: „Мартине, баба пита дали ще дойдеш.“ Отговорът беше кратък: „Не мога, Деси е болна.“

Започнах да се питам: Къде сбърках? Дали съм го задушавала? Дали съм го превърнала в мъж, който не може да взема решения сам? Или просто новата му приятелка го ревнува от мен?

Веднъж срещнах Деси на пазара. Беше с майка си. Поздравих я:

– Здравей, Деси! Как е Мартин?

Тя ме изгледа хладно:

– Добре е. Много е зает напоследък.

– Ако имате нужда от нещо… – започнах аз.

– Ще се справим сами – прекъсна ме тя и се обърна към майка си.

Стоях като вкаменена между щандовете със зарзават. Хората минаваха покрай мен, а аз усещах как очите ми се пълнят със сълзи.

Вечерите станаха най-тежки. Седях сама пред телевизора, но не чувах нищо от това, което говореха водещите. Погледът ми беше вперен в снимката на Мартин като абитуриент – усмихнат, с ръка на рамото ми. Тогава вярвах, че винаги ще сме близки.

Една вечер не издържах и му звъннах. Вдигна след третото позвъняване.

– Какво има, мамо?

– Просто исках да чуя гласа ти… Да знам, че си добре.

– Добре съм. Но ти обеща…

– Знам… Извинявай. Просто… липсваш ми.

От другата страна настъпи тишина.

– И ти ми липсваш понякога – каза тихо той. – Но трябва да дам шанс на връзката си с Деси. Тя не разбира защо сме толкова близки.

– А ти разбираш ли? – попитах през сълзи.

– Не знам… Просто е различно вече.

След този разговор спрях да го търся. Започнах да излизам повече – записах се на курс по рисуване, започнах да ходя на народни танци с Мария. Опитвах се да запълня празнотата с нещо ново, но всяка вечер преди лягане поглеждах телефона си с надежда.

Минаха месеци. На Коледа получих съобщение: „Весела Коледа, мамо! Ще минем за малко следобед.“ Сърцето ми подскочи от радост и страх едновременно.

Когато дойдоха, Мартин изглеждаше уморен, а Деси беше напрегната. Настаних ги в хола и сложих баница и питка на масата.

– Как сте? – попитах внимателно.

– Добре сме – отвърна Мартин и погледна към Деси.

Тя се усмихна изкуствено:

– Мартин много работи напоследък. Аз също.

Опитах се да разчупя леда:

– Радвам се, че сте заедно. Ако някога имате нужда от помощ…

– Ще кажем – прекъсна ме пак тя.

След половин час си тръгнаха. Прегърнах Мартин силно на вратата:

– Обичам те, сине.

Той ме прегърна обратно:

– И аз те обичам, мамо. Просто… дай ми време.

Останах сама в празния апартамент с мириса на баница и усещането за нещо изгубено завинаги.

Сега мина година оттогава. Вече не чакам всеки ден обаждането му, но все още се надявам един ден да разбере – любовта на майката не е окови, а пристан. Понякога си мисля: дали някога ще мога пак да бъда част от живота му? Или това е цената да го пуснеш да порасне?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Колко далеч трябва да стигне една майка в името на щастието на детето си?