Когато всичко се разпада, а другите изглеждат щастливи: Историята на един български дом

„Не мога повече, Стефане! Всичко ми идва в повече!“, изкрещя Мария, докато парчета гипсокартон се търкаляха по пода на хола. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на нашия нов, но все още недовършен апартамент в „Люлин“. Стоях до нея, с мръсни ръце и прах по лицето, и се чудех дали някога ще видим края на този ремонт.

Преди две години, когато подписахме договора за ипотеката, си мислех, че това ще е началото на нашето щастие. „Ще си направим дом, Стефане!“, каза ми тогава Мария с онзи блясък в очите, който ме караше да вярвам, че всичко е възможно. Но сега този блясък беше угаснал. Вместо уютен дом имахме строителна площадка, а вместо спокойствие – безкрайни спорове за пари, майстори и избор на плочки.

„Всички други сякаш се справят! Виж ги – Даниела и Петър вече си направиха кухнята за два месеца! А ние?“, продължи тя с треперещ глас. Знаех, че не е ядосана само заради ремонта. Баба ѝ почина преди няколко седмици и оттогава Мария беше като сянка на себе си. Опитвах се да ѝ помогна, но не знаех как.

„Мария, не можем да се сравняваме с другите. Те може би имат помощ от родителите си…“, опитах се да я успокоя.

„А ние какво имаме? Кредит до гуша и майстори, които ни лъжат!“, избухна тя и се разплака. Прегърнах я неловко – ръцете ми бяха груби от работа, а сърцето ми – натежало от вина.

Вечерта седнахме на кухненската маса – единственото място без прах и строителни материали. Погледнах я – очите ѝ бяха зачервени, а ръцете ѝ трепереха леко. „Стефане… не знам дали ще издържа. Всичко ми напомня за баба. Тя винаги казваше: ‘Домът е там, където има любов.’ А аз… не усещам любов тук.“

Почувствах се безпомощен. Как да ѝ върна усещането за дом? Как да ѝ помогна да преживее загубата? А и аз самият се чувствах изтощен – работех допълнително като шофьор на такси след основната си работа в склада, само за да можем да платим на майсторите. Бяхме решили да не пестим от материали и труд – „Ще го направим веднъж и качествено!“, казвах аз. Но сега се чудех дали не сгрешихме.

На следващия ден майсторът пак не дойде навреме. Звъннах му ядосан:
– Къде сте? Трябваше да сте тук в осем!
– Ами… закъснях малко, ама ще дойда – отвърна той нехайно.
– Това е трети път тази седмица!
– Е, господине, така е сега…

Затворих телефона със стиснати зъби. Мария ме гледаше мълчаливо. „Стефане… може би трябваше да вземем по-евтини материали… или да не правим всичко наведнъж.“

„Не, Мария. Ще го направим както трябва. За нас.“ Но вътрешно се чудех дали не съм твърде инатлив. Дали не жертвах спокойствието ни заради някакъв идеал за „перфектен дом“?

Вечерите ни станаха тихи и напрегнати. Говорехме си само за сметки и ремонти. Понякога чувах как Мария плаче в банята. Опитвах се да я разсмея с глупави шеги или да ѝ донеса любимата ѝ торта от сладкарницата до пазара, но нищо не помагаше.

Една неделя сутрин тя ми каза:
– Мисля да отида при мама за няколко дни.
– Добре… Ако имаш нужда от време… – отвърнах тихо.

Остана при майка си цяла седмица. Апартаментът беше още по-празен без нея. Седях сам сред кашони и инструменти и се чудех кога всичко тръгна надолу. Спомних си първата ни вечер тук – как пихме евтино вино на пода и мечтаехме за бъдещето си.

Когато Мария се върна, изглеждаше малко по-спокойна.
– Говорих с мама… Тя каза, че всяко начало е трудно. Че баба също е минала през такива моменти след войната…
– Искаш ли да опитаме пак? – попитах я.
– Искам… но трябва да спрем да се сравняваме с другите. Да си дадем време.

Тогава разбрах – не плочките или скъпите мебели правят дома ни истински. А това дали сме заедно въпреки всичко.

Днес ремонтът още не е завършен напълно. Все още има прах по первазите и някои стени чакат боята си. Но вече не броим дните до края – броим моментите, в които сме заедно и си прощаваме слабостите.

Понякога вечер гледам през прозореца към светлините на другите апартаменти и се питам: Дали и там има толкова болка зад усмивките? Дали някой друг също се чувства изгубен сред чуждия успех?

А вие как мислите – възможно ли е да бъдеш щастлив, когато всичко около теб изглежда несигурно? Или просто трябва да спреш да гледаш към чуждите прозорци?