Когато животът избледнява: Историята на един художник от Провадия

– Пак ли ще цапаш с тия бои? – гласът на майка ми, строг и уморен, проряза тишината в малката ни кухня. Беше неделя сутрин, а аз стоях пред прозореца с четка в ръка, опитвайки се да уловя светлината върху стария ни двор.

– Мамо, не цапам. Опитвам се да нарисувам нещо красиво – отвърнах тихо, но тя вече беше обърнала гръб и миеше чиниите с онзи ритъм, който познавах от дете – бързо, нервно, сякаш се опитва да измие не само съдовете, а и всичко излишно от живота ни.

В Провадия всичко беше ясно като бял ден – кой с кого се е скарал, кой е купил нова кола, кой е напуснал града. Но никой не говореше за мечти. Особено ако мечтата ти беше да станеш художник. Баща ми, Георги, работеше в циментовия завод и често повтаряше: „С рисуване хляб не се изкарва, момче.“

Вечерите у дома бяха тихи. Майка ми гледаше турски сериали, баща ми четеше вестник „Труд“, а аз се опитвах да рисувам в стаята си. Но напоследък платната ми оставаха празни. Цветовете ми се струваха бледи, идеите – безсмислени. Сякаш някой беше изтрил вдъхновението ми с гума.

Единствената ми утеха беше Мария – съседката от третия етаж. Тя беше учителка по литература и единствената, която понякога ме питаше как върви рисуването. Веднъж ми каза:

– Стефане, изкуството е като любовта – ако го криеш, умира.

Но как да го покажа на хора, които не искат да го видят?

Една вечер, докато баща ми ядеше супата си и мълчеше тежко, майка ми изведнъж избухна:

– Докога ще го търпим това? Всички деца работят нещо нормално! А нашият само маца!

– Остави го – промърмори баща ми. – Ще му мине.

– Няма да ми мине! – извиках аз и хвърлих четката на пода. – Не разбирате ли? Без рисуване аз не съм никой!

Майка ми се разплака. Баща ми стана и излезе на балкона да пуши. Аз останах сам с тишината и усещането, че никога няма да бъда разбран.

На следващия ден реших да отида до Варна. Имах малко спестени пари и купих билет за влака. Във влака срещнах един възрастен мъж с шапка и бастун. Заговорихме се.

– Млад си още. Какво те води към морето? – попита той.

– Търся вдъхновение. Искам да рисувам, но… сякаш всичко е безцветно.

– Знаеш ли – усмихна се той – понякога цветовете са там, където най-малко очакваш. Просто трябва да ги видиш.

Във Варна се разходих по Морската градина. Гледах хората – влюбени двойки, деца с балони, старици на пейките. Извадих скицника си и започнах да рисувам лицата им. За първи път от месеци усетих как ръката ми трепери от вълнение.

Когато се прибрах в Провадия, донесох със себе си няколко рисунки. Показах ги на Мария.

– Това е истинският ти глас – каза тя тихо. – Не спирай.

Но вкъщи ме чакаше нова буря.

– Пари ли изкара от тия драсканици? – попита баща ми саркастично.

– Не… още не.

– Тогава защо си губиш времето?

Понякога си мисля дали не е по-лесно просто да се предам. Да стана като всички останали – да работя в завода или в магазина за авточасти на чичо Кольо. Но после виждам платното пред себе си и знам, че не мога.

Една вечер Мария ме покани на изложба във Варна. Там срещнах други художници – някои млади като мен, други по-възрастни. Говорехме за изкуство, за болката от неразбирането, за малките градове и големите мечти.

Върнах се у дома късно през нощта. Майка ми ме чакаше будна.

– Стефане… страх ме е за теб. Не искам да страдаш цял живот.

– Мамо… аз страдам повече, когато не рисувам.

Тя ме прегърна за първи път от години.

Днес все още живея в Провадия. Работя почасово в библиотеката и рисувам всяка свободна минута. Не съм станал известен художник. Но вече знам – цветовете са там, където им позволиш да бъдат.

Понякога се питам: Колко от нас са принудени да скрият мечтите си само защото светът около тях е сив? А вие… осмелявате ли се да покажете истинските си цветове?