Коледа, която разби семейството ми: История за подаръците, които оставят белези

– Не мога да повярвам, че пак го направи! – гласът на Калина проряза тишината в хола, докато държеше в ръцете си кутията с новия телефон. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а бузите ѝ горяха от обида. Мартин, моят син, седеше до елхата и стискаше новия си лаптоп, който му подарих. Погледът му беше виновен, но не каза нищо. Аз стоях между тях, стиснала ръце, усещайки как въздухът в стаята натежава от напрежение.

Коледа винаги е била специална за мен. След като се омъжих за Георги и станах мащеха на Калина, се опитвах да създам усещане за дом и топлина. Но тази година всичко се обърка. Исках да направя празника незабравим – за Мартин купих лаптоп, защото знам колко му е нужен за училище и мечтите му да стане програмист. За Калина избрах телефон – последен модел, с надеждата да ѝ покажа, че я обичам като своя дъщеря.

– Защо винаги той получава повече? – Калина хвърли кутията на масата. – Ти никога няма да ме приемеш като своя!

Георги се намеси:
– Калина, не говори така на Зорница! Тя се старае за всички ни.

– Не се старае! – извика тя. – Винаги съм била на второ място!

Сърцето ми се сви. Спомних си първата ни Коледа заедно, когато Калина беше на осем. Тогава ѝ подарих кукла, а тя я захвърли в ъгъла. Оттогава всеки празник беше изпитание – каквото и да направех, тя виждаше само разликите между нея и Мартин.

– Калина, лаптопът е заради училището на Мартин – опитах се да обясня. – Твоят телефон е най-новият модел, избрах го специално за теб…

– Не ме интересува! – прекъсна ме тя. – Никога няма да бъда част от това семейство.

Мартин мълчеше. Знаех, че му е неудобно. Той винаги се опитваше да бъде мил с Калина, но тя рядко приемаше жестовете му. Веднъж го чух да казва на приятелите си: „Калина ме мрази, защото майка ми е омъжена за баща ѝ.“

Георги въздъхна тежко:
– Зорнице, може би трябваше да говорим повече с децата…

– Винаги съм искала само да сме едно семейство – прошепнах аз.

Тази вечер никой не докосна празничната трапеза. Салатата увяхна, сармите изстинаха, а питката остана цяла. Калина се заключи в стаята си и плака до късно. Мартин се затвори в себе си и цяла нощ не излезе от стаята си.

На следващия ден Георги опита да говори с Калина:
– Дъще, Зорница не го прави нарочно. Всички сме едно семейство.

– Не сме! – отвърна тя. – Майка ми никога не би ме наранила така.

Тези думи ме пронизаха като нож. Винаги съм знаела, че не мога да заместя майка ѝ, но се надявах поне да бъда приятелка. Вместо това бях врагът.

Минаха дни в мълчание. Мартин не говореше с мен. Калина ме избягваше. Георги беше раздвоен между нас. Всяка вечер лежах будна и се питах: „Къде сбърках?“

Една вечер чух как Калина плаче в стаята си. Почуках тихо:
– Може ли да вляза?

Тя не отговори, но аз влязох. Седнах до леглото ѝ:
– Знам, че ти е трудно… И на мен ми е трудно. Искам само да си щастлива тук.

Тя ме погледна със зачервени очи:
– Не мога да забравя мама… А ти винаги ми напомняш, че не съм твоя.

– Но аз те обичам – прошепнах аз. – Може би не по начина, по който го правеше майка ти… но те обичам.

Тя обърна глава:
– Не знам дали някога ще мога да ти повярвам.

Излязох от стаята със сълзи в очите. Георги ме прегърна:
– Ще мине време…

Но времето не лекува всичко. След тази Коледа семейството ни вече не беше същото. Празниците станаха тежки и напрегнати. Мартин започна да прекарва повече време навън, Калина все по-рядко се прибираше у дома.

Понякога се чудя: дали един подарък може да разруши всичко? Или просто отвори стари рани, които никога не са били лекувани? Ако можех да върна времето назад… бих ли могла да направя нещо различно?

А вие как бихте постъпили? Може ли една Коледа да промени цял живот?