Колко струва истината в един брак?

– Колко получи този месец? – гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз нервно въртях лъжицата в кафето си.

Погледнах го за миг, после сведох очи към масата. Знаех, че ако кажа истината, ще последва скандал. Откакто ме повишиха в счетоводната фирма, заплатата ми стана почти двойно по-голяма от неговата. Но Петър не можеше да понесе мисълта, че жена му изкарва повече. Веднъж, когато неволно споменах бонуса си, цяла вечер не ми проговори. После започнаха подмятанията: „Ти сега ще ми командваш ли?“, „Да не мислиш, че си повече от мен?“.

– Ами… почти същото като миналия месец – излъгах тихо, усещайки как бузите ми пламват.

Той кимна, но видях как очите му се присвиха. Сигурно подозираше нещо. Откакто майка му – леля Сийка – се премести при нас „временно“, атмосферата у дома стана непоносима. Тя все намираше начин да ме уязви:

– Едно време жените знаеха мястото си. Сега – гледай я нашата Мария, все на работа, все с документи… А мъжът ти? Кой ще го уважава така?

Петър мълчеше, но усещах как думите ѝ го разяждат отвътре. Вечерите ни се превърнаха в бойно поле на мълчание и недомлъвки. Аз броях стотинките за сметките, а той – гордостта си.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как двамата шепнат в хола:

– Не ти ли е странно, че тя все има пари за нови дрехи? – прошепна леля Сийка.
– Може би крие нещо… – отвърна Петър.

Сърцето ми се сви. Не исках да лъжа, но още по-малко исках да гледам как мъжът ми се срива пред мен. Беше добър човек, но гордостта му беше като стена между нас.

Скоро започнах да отделям част от парите си настрана – за черни дни. Не бях сигурна защо го правя – може би защото усещах, че краят наближава. Или защото имах нужда от нещо само мое.

Една събота сутрин Петър нахлу в спалнята с разтреперани ръце:

– Мария! Защо имаш отделна сметка? Видях извлечението! Защо криеш пари от мен?

Замръзнах. Леля Сийка стоеше зад него с победоносен поглед.

– Защото… защото не мога повече да живея в страх! – извиках през сълзи. – Защото всеки път, когато спомена колко изкарвам, ти ме гледаш като враг!

Той ме гледаше невярващо. После гневът избухна:

– Значи ми нямаш доверие? Значи аз съм ти врагът?

– Не ти! Гордостта ти! – прошепнах.

Последваха дни на студенина и обвинения. Леля Сийка настояваше да напусна дома им: „Такава жена не е за нашето семейство!“. Петър не каза нищо – просто ме остави сама със себе си.

Сега седя в малкия апартамент под наем в Люлин. Самотата е тежка, но поне е тиха. Вечерите са дълги и често се чудя дали постъпих правилно. Можех ли да бъда по-честна? Или трябваше да преглътна себе си заради мира у дома?

Понякога си спомням думите на майка ми: „Жена трябва да има свое кътче и свои пари – не за да крие, а за да оцелее.“

Сега имам своето кътче. Имам и мир. Но понякога се питам: струваше ли си цената? Дали истината винаги е най-добрият избор, когато залогът е собственото ти достойнство?

А вие как бихте постъпили? Дали честността винаги е по-важна от вътрешния мир?