Колко струва майчинството? Историята на една българска майка, която поиска заплата за грижата за детето си

– Мислиш ли, че това, което правя всеки ден, е нищо? – изкрещях аз, докато сълзите се стичаха по бузите ми. Петър стоеше насреща ми с празен поглед, сякаш не разбираше какво точно се случва. В ръцете си държах купчина изпрани детски дрешки, а на пода до мен лежеше разпиляната кутия с играчки на нашата дъщеря Мария.

– Не казвам, че е нищо, просто… – започна той, но аз го прекъснах.

– Просто какво? Че това не е работа? Че не заслужава уважение? Че е нормално да се прибереш вкъщи и да очакваш всичко да е наред, без да се замислиш кой стои зад това?

Тишината в кухнята беше тежка. Чуваше се само тиктакането на часовника и далечният смях на Мария от детската стая. Беше 22:30, а аз още не бях вечеряла. Петър беше закъснял от работа – както обикновено – и влезе у дома с уморено лице и телефон в ръка. Аз вече бях прекарала деня между готвене, чистене, пазаруване и безкрайни опити да забавлявам тригодишната ни дъщеря.

В този момент не издържах повече. Седнах на стола и казах:

– Искам да ми плащаш за това, което правя у дома. Искам заплата за грижата за Мария.

Петър ме погледна така, сякаш съм полудяла.

– Какво? – прошепна той.

– Да, чуваш ме добре. Ако ще гледам детето по цял ден, ако ще върша всичко вкъщи сама, искам да получавам пари за това. Както ти получаваш заплата за работата си.

Той се засмя нервно.

– Това е абсурдно, Деси. Ти си майка ѝ. Това е твоята роля.

– Не! Това е нашата роля! – извиках аз. – Но ти си позволяваш да я прехвърлиш изцяло на мен. А аз… аз вече не издържам.

В този момент усетих как гневът ми се смесва с отчаяние. Не бях спала нормално от месеци. Не помнех кога последно съм имала време за себе си – дори банята беше лукс. Всички около мен – майка ми, свекърва ми, дори приятелките ми – повтаряха едно и също: „Това е майчинството. Така е.“

Но защо трябва да е така? Защо грижата за дете се приема като нещо невидимо? Защо трудът ми няма стойност?

Петър седна срещу мен и замълча. За първи път видях колебание в очите му.

– Деси… Не съм се замислял така. Просто… така са ме учили вкъщи. Баща ми работеше, майка ми гледаше мен и брат ми. Никога не съм чувал някой да говори за пари в този контекст.

– А ти знаеш ли колко струва една детегледачка? Или чистачка? Или готвачка? – попитах го тихо. – Аз съм всичко това едновременно. А ти… ти просто приемаш, че така трябва да бъде.

Той въздъхна тежко и прокара ръка през косата си.

– Не знам какво да кажа…

– Кажи ми поне, че ме разбираш. Че виждаш колко ми е трудно.

Той кимна бавно.

– Виждам… Просто не знаех как да помогна.

В този момент Мария влезе в кухнята с плюшеното си мече.

– Мамо, тате, защо сте тъжни?

Петър я вдигна на ръце и я прегърна силно. Аз избърсах сълзите си и се усмихнах насила.

– Ние не сме тъжни, слънчице. Просто си говорим.

След този разговор нещата у дома се промениха. Петър започна да ми помага повече – вечерите бяха наши общи, а уикендите прекарвахме заедно като семейство. Но въпросът за стойността на домашния труд остана да виси между нас като невидим дим.

Една вечер седнахме с Петър на балкона с по чаша вино.

– Знаеш ли – каза той – мисля си за това, което каза тогава… Може би трябваше да ти благодаря по-често. Може би всички мъже трябва да го правят.

– Не искам благодарности – отвърнах аз. – Искам равноправие. Искам трудът ми да бъде видян и оценен.

Той ме хвана за ръката и кимна.

Минаха месеци от онази нощ. Понякога още се чувствам невидима, понякога пак избухвам от умора и безсилие. Но вече знам, че имам право да говоря за това. Че не съм сама.

Колко струва майчинството? Колко струва любовта и грижата? И защо в България все още приемаме, че жената трябва да носи всичко на гърба си без признание?

А вие как мислите? Трябва ли домашният труд да бъде оценяван по-високо? Какво бихте направили на мое място?