„Купи си сам хляб и си сготви – писна ми!” – Историята на една българка, която каза „стига” на мъжа си, отказал да порасне

„Купи си сам хляб и си сготви – писна ми!” – думите излетяха от устата ми като куршум, докато стоях в средата на кухнята, с ръце, треперещи от гняв и умора. Петър ме гледаше с онзи празен, неразбиращ поглед, който толкова пъти ме беше карал да се чувствам виновна, че изобщо искам нещо за себе си. Беше петък вечер, а аз отново се въртях между тенджерите и пералнята, докато той лежеше на дивана с телефона си, сякаш светът му дължи почивка само защото е мъж.

– Какво ти става пак? – попита той, без да помръдне.

– Става ми това, че съм ти слугиня! – гласът ми се пречупи. – Че години наред всичко е на мой гръб – децата, къщата, пазаруването, сметките… А ти? Ти само се прибираш и чакаш всичко да е готово!

Петър въздъхна тежко, сякаш аз съм проблемът. – Айде стига си драматизирала. Всички жени го правят. Майка ми цял живот така…

– Не съм ти майка! – прекъснах го. – И не съм длъжна! Не виждаш ли колко съм уморена? Не помниш ли кога за последно седнахме заедно да вечеряме, без аз да тичам между масата и печката?

В този момент вратата на детската стая се отвори и Мария излезе с плюшеното си мече. Погледна ни уплашено. Сърцето ми се сви – не исках децата да виждат това. Но вече не можех да мълча.

Петър стана и троснато каза:
– Добре де, ще отида до магазина. Голям проблем…

– Не е само до магазина! – извиках след него. – Проблемът е, че не искаш да пораснеш! Че всичко ти е дадено наготово и не ти пука как се чувствам аз!

Вратата се затръшна. Останах сама в кухнята, с очи пълни със сълзи. Мария се притисна до мен.

– Мамо, защо тате те ядоса?

Прегърнах я силно. – Не е твоя работа, слънце. Понякога възрастните се карат…

Но вътрешно кипях. Спомних си всички онези вечери, когато Петър се прибираше късно от работа и очакваше топла вечеря, изгладени ризи и тишина. Спомних си как след раждането на второто ни дете бях сама с бебето по цели дни, а той излизаше „да разпусне” с приятели. Как никога не попита дали имам нужда от помощ или просто от малко време за себе си.

Майка ми винаги казваше: „Търпи, дете мое. Така е в брака.” Но аз вече не можех. Не исках дъщеря ми да порасне с мисълта, че жената трябва да се жертва безкрайно.

Седнах на масата и написах бележка: „Петре, утре няма да ме има цял ден. Купи хляб, наготви за децата и изчисти. Ще се върна вечерта.”

На сутринта станах рано, облякох се и излязох без да кажа нищо. Отидох при приятелката ми Даниела в Люлин. Пихме кафе и й разказах всичко.

– Браво! – каза тя. – Най-накрая! Колко години го търпиш? А той все едно си му длъжна…

– Страх ме е – признах си. – Ако се ядоса? Ако реши да си тръгне?

– И какво? Ще оцелееш! По-добре сама, отколкото със сянка до себе си.

Цял ден мислех за това. За първи път от години имах време за себе си – разходих се в парка, купих си книга, седнах на пейка и просто гледах хората. Усетих как нещо тежко се вдига от гърдите ми.

Вечерта се прибрах. Вратата беше отключена, а в коридора миришеше на изгоряло. Влязох в кухнята – Петър стоеше пред печката с паника в очите, а децата ядяха филии със сирене.

– Опитах се да направя супа… – започна той виновно.

– Виждаш ли колко е трудно? – казах тихо.

Той кимна. За първи път видях разбиране в очите му.

– Извинявай… Може би не съм осъзнавал колко много правиш.

Не казах нищо повече. Просто седнах до децата и започнахме да вечеряме заедно – макар и само със сух хляб и сирене.

От този ден започнахме да говорим повече за това кой какво прави у дома. Не беше лесно – Петър често забравяше или мрънкаше, но вече не мълчах. Понякога спорехме, понякога се смеехме на гафовете му в кухнята. Но вече не носех всичко сама.

Питам се понякога: Защо трябваше да стигна до ръба, за да ме чуят? Колко още жени живеят така – в сянката на собствените си нужди? А вие какво бихте направили на мое място?