Лъжата на детегледачката: Една нощ, която промени всичко в село Долно Камарци

„Къде е Мартин? Кажи ми, къде е синът ми?!“ – гласът ми трепереше, а сърцето ми блъскаше в гърдите така силно, че се чудех дали няма да се пръсне. Стоях в средата на хола, с телефона в ръка, докато детегледачката – Мария, пребледняла и разтреперана – се опитваше да обясни. „Не знам, госпожо Иванова… Оставих го за малко пред телевизора, отидох до кухнята и… когато се върнах, го нямаше!“

Това беше началото на най-дългата нощ в живота ми. Мартин е всичко за мен – единственото ми дете, светлината в очите ми. Съпругът ми, Петър, беше на работа в София и не можеше да се прибере веднага. В този момент се почувствах напълно сама срещу целия свят.

Мария плачеше. „Моля ви, простете ми! Само за минута…“ Но аз не можех да мисля трезво. Излязох навън и започнах да викам името на сина си. Съседите изскочиха от къщите си – баба Станка от съседния двор, чичо Кольо с фенерчето, дори и кметът дойде по пижама. За минути цялото село беше на крак.

„Трябва да се обадим в полицията!“, извика някой. Ръцете ми трепереха, докато набирах 112. „Моля ви, детето ми е изчезнало! На шест години е, казва се Мартин!“

Полицаите пристигнаха бързо – за селото ни това беше нещо нечувано. Започнаха да разпитват Мария. „Кога го видяхте за последно? Имаше ли някой непознат около къщата?“ Тя само клатеше глава и хлипаше.

Селото се раздели на групи и тръгна да претърсва всяка улица, всяка градина. Баба Станка мърмореше: „Това не е ставало откакто бяхме деца…“ Чувах хората да шепнат: „Ами ако някой го е отвлякъл? Ами ако е паднал някъде?“

В този момент усетих как страхът се превръща в гняв. Обърнах се към Мария: „Как можа да го изпуснеш от поглед?! Ти си отговорна!“ Тя се сви още повече и само повтаряше: „Извинявайте… извинявайте…“

Часовете минаваха като години. Полицаите провериха всяка възможна следа – дори разпитаха един скитник, когото бяха видели по-рано през деня край магазина. Селото беше като кошер – всички тичаха насам-натам, някои плачеха, други се караха.

Около полунощ Петър пристигна – бледен и изплашен. Прегърна ме силно и каза: „Ще го намерим! Не се предавай!“ Но аз вече бях на ръба на отчаянието.

Изведнъж се чу вик от двора: „Намерихме го!“ Всички се втурнахме навън. Мартин стоеше до кучешката колиба, целият в кал, но жив и здрав. Оказа се, че бил изплашен от силния гръм по-рано вечерта и се скрил при кучето Рекс.

Всички въздъхнаха с облекчение. Прегърнах сина си толкова силно, че той започна да се смее през сълзи. Но радостта бързо отстъпи място на гнева – хората започнаха да обвиняват Мария: „Как можа да не го намериш? Защо не провери двора?“

Кметът се опита да въдвори ред: „Стига! Важното е, че детето е добре.“ Но вече беше късно – слуховете тръгнаха из селото като пожар. На следващия ден всички говореха само за това – как Мария едва не погубила дете, как не била за тази работа.

Мария дойде при мен със сълзи в очите: „Госпожо Иванова, знам, че сгреших… Моля ви, не позволявайте хората да ме линчуват! Аз обичам Мартин като свое дете.“ Видях страха и болката в очите ѝ. Знаех, че не го е направила нарочно. Но как да простя такава грешка?

Вечерта седнахме със съпруга ми на масата. Той каза: „Всеки може да сбърка. Ами ако беше нашата вина? Ако не бяхме оставили Мартин сам с нея?“ Замислих се – дали не сме твърде строги към другите? Дали страхът не ни прави жестоки?

На следващия ден Мария напусна селото. Остана само тишината и усещането за нещо изгубено – не само доверието към нея, а и онази топлина между хората, която ни правеше истинска общност.

Сега често си задавам въпроса: Кое е по-страшно – една грешка или начинът, по който реагираме на нея? Дали някога ще можем пак да си вярваме така, както преди?