„Лошата баба“: Историята на една майка между дълга и себе си

– Мамо, ти си най-лошата баба на света! – думите на дъщеря ми Елена още ехтят в ушите ми, докато стоя до прозореца и гледам как дъждът се стича по стъклото. Вече трети ден не си говорим. Внучетата ми – Петър и Мария, на пет и седем години – не са идвали у нас, а домът е необичайно тих. Съпругът ми Иван кашля тежко в съседната стая, а аз се чудя кога ще намеря сили да се обадя на Елена и да ѝ кажа, че я обичам, въпреки всичко.

Животът ми никога не е бил лек. Родих Елена, когато бях на двадесет, в малък апартамент в Люлин, където живеехме с родителите на Иван. Работех като медицинска сестра в поликлиниката, а вечер чистех стълбищата в блока, за да допълня доходите ни. Иван беше шофьор на автобус и често го нямаше по цели дни. Винаги съм вярвала, че трудът е единственият начин да оцелееш честно в този свят.

Елена беше умно дете, но винаги малко глезена. Опитвах се да ѝ дам всичко, което можех – нови дрехи за първия учебен ден, домашна баница за рождения ѝ ден, топла прегръдка вечер. Но често се чувствах виновна, че не мога да бъда повече с нея. Работата ме изцеждаше. Когато порасна и замина да учи в Софийския университет, бях горда. После се омъжи за Стефан – добър човек, но без постоянна работа.

Преди две години Иван получи инсулт. Оттогава е друг човек – слаб, зависим от мен за всичко. Сутрин ставам в пет, приготвям му закуска и лекарства, после тичам на работа в болницата. Вечер се връщам изтощена и понякога просто нямам сили да говоря с никого.

Елена остана без работа преди шест месеца. Първо беше депресирана, после започна да идва всеки ден с децата у нас. В началото се радвах – домът се изпълваше със смях и шум. Но скоро разбрах, че тя очаква от мен да гледам Петър и Мария по цял ден, докато тя търси работа или просто си почива.

– Мамо, ти си пенсионерка! Какво ти пречи да гледаш децата? – каза ми веднъж Елена с раздразнение.
– Не съм пенсионерка, Ели! Още работя! А и татко ти има нужда от мен… – опитах се да ѝ обясня.
– Всеки път едно и също! Само ти работиш! А аз? Аз нямам ли право на малко помощ? – гласът ѝ трепереше от гняв.

Петър ме гледаше с големите си кафяви очи:
– Бабо, ще ми направиш ли палачинки?

Сърцето ми се късаше. Обичам ги безкрайно, но не мога да бъда всичко за всички. Вечер плача тихо в банята, за да не ме чуе Иван. Чувствам се виновна пред Елена, пред внучетата… но и пред себе си.

Миналата седмица избухнахме. Беше неделя сутрин.
– Мамо, трябва да отида на интервю за работа! Гледай децата!
– Не мога, Ели! Татко ти е зле, а аз имам смяна в болницата!
– Винаги имаш оправдания! Затова никога не си била истинска майка!

Тези думи ме пронизаха като нож. Не казах нищо. Просто затворих вратата след нея и останах сама с болката си.

Сега седя тук и се чудя – къде сгреших? Дали трябваше да жертвам себе си още повече? Дали съм лоша баба, защото не мога да поема всичко?

Вчера съседката ми Пенка ме спря пред входа:
– Марийке, чух какво става… Не се кори толкова! Децата трябва да разберат, че и ние имаме граници.

Но как да обясня това на Елена? Как да ѝ кажа, че я обичам, но вече нямам сили? Че понякога просто искам един час тишина? Че нося вина за всичко – за болния си мъж, за умореното си тяло, за това че не мога да бъда баба-мечта?

Понякога си мисля – дали ако бях по-мека или по-строга с Елена като дете, сега щеше да разбира повече? Или просто времената са такива – младите очакват всичко наготово?

Днес ще ѝ се обадя. Ще ѝ кажа истината – че я обичам повече от всичко, но имам нужда от помощ и разбиране. Че не съм лоша баба… Просто съм човек.

Кажете ми – аз ли съм виновна? Трябва ли бабите винаги да са готови да жертват себе си? Или имаме право понякога да кажем „стига“?