Лятната вила, която никой не иска

– Мамо, не мисля, че тази година ще дойдем на вилата. – Гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона, а аз стоях в кухнята, с ръце, изцапани с брашно, и гледах през прозореца към люлките, които дядо им Георги беше стъкмил миналото лято.

– Но защо, Мария? Децата толкова се радваха миналата година! – опитах се да не прозвучи като упрек, но думите ми излязоха по-остри, отколкото исках.

– Просто… имаме други планове. – Отсреща се чу шумолене, после глухо въздишане. – Не искам да говорим за това сега.

Затворих телефона и седнах на масата. Сълзите ми се стичаха по бузите, без да ги усещам. В главата ми се въртяха спомени от миналото лято: как малкият Сашко тичаше бос по тревата, как Ели се катереше по черешата, а Мария седеше на верандата с чаша кафе и се усмихваше. Тогава всичко изглеждаше наред. А сега – тишина.

Георги влезе в кухнята и ме погледна въпросително:

– Пак ли говори с Мария? Какво каза този път?

– Няма да идват. – Гласът ми прозвуча кухо. – Казала, че имали други планове.

Той седна до мен и сложи ръка върху моята.

– Не се ядосвай, Яна. Може би наистина са заети.

– Не е това. Знам я. Когато нещо я тревожи, започва да избягва разговорите. – Прехапах устна. – Мислиш ли, че сме направили нещо нередно?

Георги въздъхна тежко:

– Не знам. Миналото лято всичко беше прекрасно. Децата бяха щастливи. Само Мария понякога изглеждаше напрегната.

Спомних си един следобед, когато Ели беше разляла сок върху новата покривка, а аз ѝ се скарах по-остро, отколкото трябваше. Мария ме погледна укорително тогава, но нищо не каза. Може би това беше причината? Или пък когато настоях Сашко да си изяде супата, а той плака половин час? Аз само исках да ги науча на ред…

Дните минаваха бавно. Всяка сутрин гледах към празната люлка и си представях как децата тичат наоколо. Вечер Георги поливаше градината и мълчеше. И двамата чакахме телефонът да звънне, но той мълчеше като нас.

Една вечер не издържах и реших да отида до София. Купих кутия с домашни сладки и тръгнах към апартамента на Мария. Когато отвориха вратата, Сашко ме прегърна силно:

– Бабо! Кога ще дойдем пак на вилата?

Погледнах Мария – очите ѝ бяха уморени.

– Може ли да поговорим? – попитах тихо.

Седнахме в кухнята, а децата гледаха анимация в хола.

– Мария, кажи ми истината. Защо не искате да идвате? Да не би да съм направила нещо?

Тя замълча дълго, после прошепна:

– Мамо… Обичам те, знаеш го. Но понякога… Понякога забравяш, че аз съм майката на тези деца. Когато им се караш или настояваш за неща, които аз не одобрявам… Чувствам се безсилна пред теб. А те са още малки – искат да играят, да се цапат… Не искам да ги карам да се страхуват от теб.

Сърцето ми се сви. Никога не съм искала да ги плаша. Просто исках да им дам най-доброто – както някога майка ми е правила за мен.

– Прости ми, Мария. Може би съм прекалила… Просто толкова много ги обичам.

Тя се усмихна тъжно:

– Знам. Но трябва да ми имаш доверие като майка. Искам децата ми да помнят вилата като място за радост, а не за упреци.

Върнах се у дома замислена. Разказах всичко на Георги.

– Значи сме сбъркали някъде… – каза той тихо.

– Да… Но можем ли да поправим това?

След седмица Мария ми се обади:

– Мамо… Децата много искат пак на вилата. Ако обещаеш този път просто да бъдеш баба…

Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение.

Сега чакам лятото с надежда и страх. Ще успея ли да бъда баба, която обича без условия? Ще мога ли да се науча да пускам контрола и просто да се радвам на смеха им?

Питам ви: Къде е границата между любовта и прекаленото старание? Колко често забравяме да бъдем просто родители или баби и дядовци?