Лято, което никога няма да забравя: Историята на една свекърва и разбитите ни мечти

– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – изкрещях, докато държах куфара си в ръка. Димитър стоеше до мен, с виновно наведена глава, а Калина се беше свила в ъгъла на коридора, стискайки любимото си плюшено мече. Вратата се отвори с трясък и Мария – свекърва ми – влезе с онзи познат, самоуверен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.

– Какво става тук? – попита тя, сякаш не знаеше. – Защо всички сте толкова напрегнати? Аз дойдох да ви помогна!

Помощта ѝ винаги беше като буря – идваше неочаквано и оставяше след себе си хаос. Тази година за първи път щяхме да отидем на море само тримата – аз, Димитър и Калина. Бяхме спестявали цяла година за тази почивка в Созопол. Мечтаех за сутрини с кафе на терасата, за разходки по плажа и за време само за нас. Но Мария имаше други планове.

– Реших да дойда с вас! – обяви тя още преди седмица по телефона. – Калина ще има нужда от баба си, а и вие ще можете да си починете истински.

Опитах се да обясня, че този път искаме да сме сами, но тя не слушаше. Димитър не посмя да ѝ противоречи. Знаех, че няма да спечеля тази битка.

Още първия ден на морето всичко тръгна накриво. Мария настояваше да спим в една стая, защото „така ще е по-евтино“. Всяка сутрин ме будеше в шест с думите:

– Ставай, момиче! На морето не се спи до късно. Трябва да се използва всеки миг!

Калина искаше да строи замъци от пясък с мен, но баба ѝ я дърпаше към водата:

– Майка ти не разбира от игри! Ела при мен, ще ти покажа как се плува.

Вечерите бяха още по-лоши. Докато аз мечтаех за романтична разходка с Димитър, Мария настояваше всички да гледаме турски сериали в апартамента.

– Не може така! – прошепнах на Димитър една вечер, докато Мария беше в банята. – Това не е нашата почивка. Това е нейното лято!

Той въздъхна:

– Моля те, опитай се да я разбереш. Самотна е…

– А аз? Аз не съм ли важна? Не заслужавам ли поне една седмица само за нас?

Сълзите ми потекоха безконтролно. Чувствах се предадена – от него, от себе си, от живота. Калина започна да се държи странно – беше тиха, затворена, избягваше и мен, и баба си. Една вечер я чух да плаче под завивките:

– Мамо, кога ще си тръгнем у дома?

Сърцето ми се сви. За какво беше всичко това? Защо позволих на Мария да ни отнеме лятото?

На третия ден избухнах. Бяхме на плажа, слънцето печеше безмилостно, а Мария отново крещеше на Калина:

– Не така! Ще настинеш! Сложи си шапката веднага!

– Стига вече! – извиках аз. Всички около нас се обърнаха. – Това е моето дете! Аз ще решавам какво е най-добро за нея!

Мария ме изгледа с ледени очи:

– Ако не беше аз, нямаше да знаете какво е семейство!

– Ако това е семейството… – прошепнах през сълзи – …не го искам.

Вечерта събрах багажа си. Димитър стоеше мълчаливо до прозореца.

– Ще дойдеш ли с мен? – попитах го тихо.

Той не отговори веднага. Погледна ме уморено:

– Не мога да я оставя сама…

Тръгнах си сама с Калина. Влакът към София беше празен и студен. Калина заспа на рамото ми, а аз гледах през прозореца и се чудех: Кога семейството се превръща в затвор? Колко още трябва да жертвам себе си в името на чуждото щастие?

Сега, когато пиша това, още усещам соления вкус на сълзите си и шума на разбитите мечти. Понякога се питам: Ако бях по-смела, ако бях настояла повече… щеше ли лятото ни да бъде различно? А вие какво бихте направили на мое място?