Лято на провала: Как провалих ваканцията на внуците си и какво научих от това

– Не мога повече! – изкрещях, докато внуците ми, Калина и Мартин, тичаха из хола, разсипвайки сок по килима. Беше третият ден от ваканцията им при мен в Пловдив, а аз вече усещах как нервите ми се късат като стари чорапи. Никога не съм била от онези баби, които правят домашни сладкиши и разказват приказки до късно вечер. Винаги съм била по-строга, по-резервирана, но когато дъщеря ми Таня ме помоли да гледам децата за седмица, не можах да откажа.

– Бабо, гладен съм! – извика Мартин от кухнята.
– А аз искам сладолед! – добави Калина, вече с шоколад по бузите.

Стиснах зъби. В хладилника имаше само останал мусака и малко кисело мляко. Не бях подготвена за постоянните им желания и енергия. Опитах се да ги заведа в парка, но след половин час Мартин падна и си ожули коляното, а Калина се разплака, че някакво момче й взело топката. Върнахме се вкъщи с рев и сополи.

През нощта не можах да мигна. Чувах как децата се въртят в леглата си, шепнат си и се смеят. Спомних си как майка ми някога ме караше да помагам в кухнята, как ме учеше на търпение. Аз явно не съм наследила това качество.

На следващия ден опитах да направя закуска – палачинки по стара рецепта. Изгорих ги. Калина се намръщи:
– Мама ги прави по-вкусни.

Усетих как сълзите напират. Не исках да плача пред тях, но се чувствах като провал. Опитах да ги занимая с настолни игри, но те се скараха за правилата. После поискаха да гледат телевизия – нещо, което винаги съм смятала за губене на време.

Вечерта телефонът звънна. Беше Таня:
– Мамо, всичко наред ли е? Чух Калина да плаче по телефона…
– Всичко е наред – излъгах. – Просто са уморени.

Но не беше вярно. Аз бях уморена. И уплашена. Дали ще ме намразят? Дали ще кажат на Таня, че съм лоша баба?

На четвъртия ден вече не издържах. Децата се караха за последната филия хляб, а аз изпуснах чашата с кафе на пода. Седнах на стола и заплаках. Калина ме погледна уплашено:
– Бабо, добре ли си?
– Не знам… – прошепнах. – Мисля, че не съм добра баба.

Тогава взех телефона и набрах другите баба и дядо – родителите на зет ми. Те живееха в Асеновград и винаги са били по-спокойни, по-организирани.
– Може ли да вземете децата за няколко дни? – попитах с треперещ глас.
– Разбира се! – отговори баба Мария без колебание.

Когато дойдоха да ги вземат, Калина ме прегърна силно:
– Ще ни липсваш, бабо…
Мартин само ме погледна тъжно.

След като останах сама, тишината ме удари като шамар. Чувствах се празна и виновна. Провалих ваканцията им. Провалих себе си като баба.

Таня ми се обади вечерта:
– Мамо, защо не ми каза по-рано? Не е нужно да се справяш сама…
– Не исках да ви разочаровам – признах през сълзи.
– Никой не е перфектен. Обичаме те такава, каквато си.

Дните минаваха бавно. Готвех любимите им ястия, които така и не опитаха това лято. Гледах снимките им от миналата година – усмихнати, щастливи… А сега? Ще искат ли пак да дойдат при мен?

Когато ги върнаха след седмица, Калина ми подари рисунка: тримата ни на пейка в парка.
– Бабо, пак ще дойдем! Но може ли следващия път да играем повече навън?

Сърцето ми се сви от облекчение и болка едновременно. Прегърнах ги силно.

Сега често се питам: Може ли една баба да бъде истинска баба, ако не е идеална? Как се прощава на себе си за провалите пред най-скъпите хора? Ще ми простят ли някога напълно?