Лятото, което ни раздели: Как свекърва ми превърна мечтаната почивка в кошмар
– Не, Мария, не мисля, че това е добра идея. – Гласът на свекърва ми, госпожа Иванова, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с ръце в брашно, опитвайки се да замеся питка за вечеря, а тя вече беше намерила повод да ме коригира. – В нашето семейство питката се меси по друг начин.
Погледнах я за миг, после сведох очи. Беше първият ден от нашата семейна почивка в Созопол – мечтаех за това лято от месеци. Мъжът ми Петър обеща, че ще бъде само за нас тримата с дъщеря ни Ива. Но някак между редовете той беше поканил и майка си – „защото ще й е самотно в София“.
Още от първия ден усещах как въздухът между нас се нажежава. Госпожа Иванова не пропускаше възможност да ми покаже как „правилно“ се правят нещата – от готвенето до това как се сгъват кърпите или как се възпитава дете. Петър стоеше между нас като безмълвен съдия, който не иска да вземе страна.
– Петре, кажи й ти! – обърна се тя към него, докато аз се опитвах да не избухна. – Кажи й, че Ива не трябва да яде сладолед преди вечеря!
Петър само въздъхна и се загледа през прозореца към морето. – Мамо, остави Мария да решава такива неща.
– Така ли? А после като се разболее, кой ще я гледа? – не отстъпваше тя.
Всяка вечер беше като миниатюрен семеен съдебен процес. Аз се опитвах да защитя решенията си като майка и съпруга, а тя – да наложи своите правила. Петър все по-често излизаше „да подиша въздух“ или „да провери колата“.
Една вечер, след поредната разправия за това дали Ива може да остане до късно на плажа, не издържах.
– Госпожо Иванова, моля ви, това е нашето дете. Аз и Петър ще решим какво е най-добро за нея.
Тя ме изгледа така, сякаш съм й отнела нещо скъпоценно.
– Вие младите нищо не разбирате! Аз съм отгледала двама сина сама! Знам какво говоря!
Сълзите напираха в очите ми. Излязох на терасата и се загледах в тъмното море. Чувах смеха на Ива и Петър от хола, а аз се чувствах напълно сама.
На следващия ден реших да поговоря с Петър насаме.
– Не мога повече така. Или ще поставиш граници на майка си, или ще си тръгна с Ива.
Той ме погледна уплашено.
– Мария, моля те… Тя е сама от години. Не искам да я нараня.
– А мен? Мислиш ли как се чувствам аз? Все едно не съм част от това семейство!
Той замълча. За първи път видях колко му е трудно да избере страна. Но аз вече бях взела своето решение.
Вечерта събрах багажа на Ива и й казах, че ще прекараме няколко дни при моята майка във Варна. Госпожа Иванова не каза нищо – само ме изгледа с онзи студен поглед.
Петър дойде при нас на гарата.
– Мария… Моля те, върни се. Ще говоря с майка ми. Обещавам ти.
Погледнах го и усетих как болката ме разкъсва отвътре.
– Не става дума само за нея, Петре. Става дума за нас. За това дали сме екип или не.
Той кимна бавно и ни изпрати с поглед.
Във влака Ива заспа на рамото ми. Гледах през прозореца към преминаващите светлини и си мислех: Колко често жените като мен трябва да избират между себе си и семейството? Колко още ще търпим преди да кажем „стига“?
А вие… бихте ли имали смелостта да защитите себе си пред лицето на семейния натиск? Или бихте предпочели тишината пред бурята?