Любов, която никога не съществуваше: Историята на един брак без сърце

– Защо пак мълчиш, Мария? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята ни, докато аз нервно въртях лъжицата в чашата си с чай. Беше неделя сутрин, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката ни в Люлин. В този момент осъзнах колко далеч съм от живота, който някога си представях.

– Просто съм уморена – излъгах, без да го погледна. Истината беше, че отдавна не усещах нищо – нито към него, нито към себе си. Бях на 32, когато се омъжих за Петър. Всички казваха, че е време – „Виждаш ли, Мария, годините минават! Кой ще те вземе после?“ Майка ми настояваше: „Петър е добър човек, има работа, не пие, не те бие. Какво повече искаш?“ А аз… аз просто не исках да бъда сама.

Сватбата ни беше скромна – роднини от Сливен и Пловдив, няколко приятелки от университета, които вече имаха по две деца и се чудеха защо още не съм „уредена“. Петър беше мил, но никога не ме е карал да се чувствам специална. Понякога се чудех дали изобщо знае коя съм. След първата година започнах да усещам празнотата като студен вятър между нас. Той гледаше телевизия, аз четях книги или се ровех във Фейсбук. Вечерите ни бяха изпълнени с тишина и неизказани думи.

– Мамо, защо татко никога не се смее? – попита ме веднъж дъщеря ни Ива. Тя беше на шест и вече усещаше напрежението у дома. Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на дете, че двама души могат да живеят заедно и пак да са самотни?

С времето започнах да завиждам на приятелките си – дори на тези, които се караха с мъжете си. Поне имаше страст, емоция, нещо истинско. А при нас всичко беше като по сценарий: ставане в 7, закуска за Ива, работа, вечеря, телевизия, сън. Петър рядко говореше за чувства. Веднъж се опитах да започна разговор:

– Петре, щастлив ли си с мен?

Той ме погледна изненадано:

– Какви са тия глупости? Имаме дом, дете, работа… Какво повече ти трябва?

– Любов – прошепнах аз.

Той се засмя горчиво:

– Любовта е за филмите. В живота трябва стабилност.

Тогава разбрах – никога няма да получа това, което търся.

Започнах да излизам повече с колежките от работа. Веднъж една от тях – Даниела – ми каза:

– Мария, ти си като сянка на себе си. Какво става у вас?

Исках да ѝ разкажа всичко – за празнотата, за страха ми от самота, за компромисите. Но само се усмихнах и казах:

– Всичко е наред.

Вътре в мен обаче бушуваше буря. Вечер плачех тихо в банята, за да не ме чуят Петър и Ива. Понякога си представях как просто си тръгвам – взимам Ива и започвам нов живот някъде другаде. Но после ме връхлитаха страхове: как ще се оправя сама? Какво ще кажат хората? Майка ми щеше да ме заклейми: „Разведена! Срам за рода!“

Една вечер чух Петър да говори по телефона с майка си:

– Мария все е недоволна… Не знам какво ѝ има.

Тогава осъзнах – той никога няма да разбере. За него всичко беше наред – имаше жена до себе си, дете, подреден дом. А аз бях само част от декора.

Празниците бяха най-тежки. На Коледа всички се събирахме около масата, а аз усещах как студът между нас става още по-осезаем. Ива рисуваше семейства с големи усмивки и ме питаше:

– Мамо, защо ти никога не се усмихваш така?

Не можех да ѝ кажа истината. Не можех да призная дори пред себе си.

Една пролетна сутрин реших да поговоря с майка ми.

– Мамо, не съм щастлива – признах през сълзи.

Тя ме погледна строго:

– Щастието е въпрос на избор. Ти избра този живот. Сега го живей достойно!

Думите ѝ ме удариха като шамар. Наистина ли трябваше да прекарам целия си живот в лъжа само защото някога съм избрала грешния човек? Само защото обществото очакваше това от мен?

С времето започнах да пиша дневник – единственото място, където можех да бъда честна със себе си. Пишех за мечтите си, за младостта ми в Пловдив, когато вярвах в любовта и щастието. Пишех за страха ми от самота и още по-големия страх от празен живот.

Понякога срещах стари познати и те ми казваха:

– Мария, ти имаш всичко! Добър мъж, хубаво дете… Какво повече ти трябва?

А аз само кимах и се усмихвах фалшиво.

Сега Ива вече е на дванайсет и започва да задава трудни въпроси:

– Мамо, как разбра, че татко е човекът за теб?

Поглеждам я и усещам буца в гърлото си. Не искам тя да повтаря моите грешки. Не искам да избира сигурността пред любовта.

Понякога вечер стоя до прозореца и гледам светлините на София. Мисля си за всички жени като мен – жени, които са избрали компромиса пред самотата. Жени, които всяка сутрин слагат маската на щастието и всяка вечер я свалят със сълзи.

Питам се: заслужава ли си? По-добре ли е да бъдеш сам и истински или обграден от хора и все пак самотен? Колко още ще издържа така? А вие как бихте постъпили на мое място?