Любов на 58: Когато сърцето избира въпреки всичко

– Мамо, ти сериозно ли? На тези години? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше между смях и недоумение. Стоях срещу нея в кухнята, с ръце, стиснали чашата с чай, сякаш само тя ме държеше изправена. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин.

– Не знам как да ти го обясня, Ели. Просто… не го очаквах. – Гласът ми беше тих, почти шепот. Вътре в мен бушуваше буря, която не можех да спра.

– Татко знае ли? – попита тя рязко.

Поклатих глава. Как да му кажа? След трийсет и две години брак с Иван, след толкова споделени радости и болки, как да призная, че сърцето ми се е разбудило за друг? Че се чувствам жива за първи път от години?

Всичко започна толкова обикновено. Всяка сряда ходех на народни танци в читалището. Там срещнах Петър – висок, с посребрени коси и топли кафяви очи. Първо си говорехме за времето, после за книги, за младостта ни по време на соца, за децата ни, които вече имаха свои семейства. Един ден той ме покани на кафе след репетицията. Усетих как нещо в мен се раздвижи – нещо забравено, почти изгубено.

С Петър започнахме да се виждаме все по-често. Разхождахме се из Южния парк, смеехме се като деца, говорехме си за мечти, които някога сме заровили под тежестта на ежедневието. За първи път от години някой ме гледаше така – сякаш съм единствената жена на света.

Но у дома всичко беше рутина. Иван ставаше рано, пиеше кафето си мълчаливо, гледаше новините и се оплакваше от пенсията. Вечерите минаваха в тишина пред телевизора. Понякога си мислех: „Това ли е всичко? Това ли е животът ми?“

Една вечер, докато миех чиниите, Иван влезе в кухнята.

– Добре ли си? – попита той без да ме поглежда.

– Да… Просто съм уморена.

– Ако искаш, може да идем на гости у Мария и Стефан в неделя.

– Не знам… – отвърнах разсеяно. Мислех за Петър.

Семейството ми започна да усеща промяната. Дъщеря ми ме гледаше подозрително, синът ми Георги звънеше по-често от обикновено. Един ден Елица ме хвана за ръката:

– Мамо, какво става с теб? Не си същата.

– Просто… може би остарявам – опитах се да се усмихна.

– Не е това. Има нещо друго.

Не можех повече да крия. Събрах смелост и една вечер казах на Иван:

– Трябва да поговорим.

Той ме погледна с онзи уморен поглед, който познавах толкова добре.

– Какво има?

– Иван… Аз… Запознах се с някого.

Тишината беше оглушителна. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собствения си ускорен дъх.

– Какво искаш да кажеш? – гласът му беше дрезгав.

– Не знам как стана… Просто… С него се чувствам жива. Не съм искала това да се случи. Но се случи.

Иван стана бавно от стола и излезе от стаята. Остави ме сама с вината и облекчението едновременно.

Следващите дни бяха кошмарни. Децата ми не искаха да говорят с мен. Елица ми каза:

– Мамо, ти разбиваш семейството ни! Как можа?

Георги беше още по-краен:

– За какво ти е това? На тези години! Какво ще кажат хората?

А аз стоях между двата свята – стария уютен дом и новата тръпка, която ме караше да се усмихвам сутрин.

Петър беше до мен през цялото време. Веднъж ми каза:

– Не искам да те карам да избираш. Но вярвам, че заслужаваш щастие.

Питах се: имам ли право на щастие? Или трябва да остана вярна на миналото си, на семейството, което създадохме с Иван?

Веднъж седнахме всички заедно – аз, Иван, Елица и Георги. Беше тежко мълчание.

– Мамо, моля те… Помисли за татко – прошепна Елица със сълзи в очите.

Погледнах Иван – той изглеждаше по-стар от всякога.

– Аз… Не мога да живея повече така – казах тихо. – Искам да бъда честна със себе си и с вас.

Децата ми не разбраха. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми. Дори сестра ми Мария ме упрекна:

– На твоята възраст хората гледат внуци, не тръгват по любовници!

Но Петър беше до мен във всяка трудна минута. Веднъж ме прегърна силно и прошепна:

– Животът е един, Марияна. Ако не го изживеем сега, кога?

Сега стоя пред прозореца в малкия апартамент, който наех сама. Навън снегът започва да вали тихо над София. Чувствам се едновременно уплашена и свободна. Знам, че ще боли още дълго – семейството ми може никога да не ми прости напълно. Но за първи път от години усещам пулса на живота в себе си.

Питам се: Дали щастието идва само веднъж? Или имаме право да го търсим отново – дори когато всички около нас казват „не“? Какво бихте направили вие на мое място?