Майчина обич или саможертва: Изповедта на една пенсионирана майка

– Пак ли не си измила чиниите, Ани? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в сапунена вода, а вратата на стаята ѝ беше леко открехната. Чувах как внучката ми, малката Ива, се смее пред телевизора.

– Мамо, имам работа! – извика Ани от стаята си, без да се покаже. – Ще ги измия по-късно.

Погледнах часовника – беше почти осем вечерта. От сутринта бях изчистила, сготвила, пазарувала и прибрала Ива от детската градина. Пенсионирах се преди две години и си мислех, че най-накрая ще имам време за себе си – за книги, за разходки в парка с приятелки, за тишина. Но когато Ани се разведе и остана сама с детето, нямаше как да ѝ откажа. Прибраха се при мен в малкия ми апартамент в Люлин. Казах си: „Това е временно. Ще ѝ помогна да стъпи на крака.“

Първите месеци бяха трудни за всички ни. Ани плачеше нощем, Ива търсеше баща си, а аз се опитвах да съм силна за всички. Готвех любимите им ястия – мусака, пълнени чушки, кекс с орехи. Успокоявах Ани, когато се връщаше от работа изтощена и ядосана. Водех Ива на площадката, четях ѝ приказки вечер. Казвах си: „Това е майчината обич. Така трябва.“

Но месеците станаха година. После още една. Ани не спираше да работи – сменяше една работа с друга, все недоволна от заплатата или колегите. Започна да излиза по-често вечер – „Имам нужда да се разсея“, казваше тя. Аз оставах с Ива – хранех я, къпех я, приспивах я. Понякога Ани се прибираше след полунощ и аз лежах будна, притеснена дали всичко е наред.

Скоро започнах да усещам умората като тежест в костите си. Сутрин ставах с болки в гърба и коленете, но нямаше кой друг да свърши всичко вкъщи. Пенсията ми не стигаше за трима, затова често теглех от спестяванията си – за дрехи на Ива, за сметките, за храната. Ани все по-рядко оставяше пари за домакинството.

Една вечер не издържах.

– Ани, трябва да поговорим – казах ѝ тихо, докато тя ровеше в телефона си на дивана.

– Какво има пак? – въздъхна тя раздразнено.

– Не мога повече така. Уморена съм. Всичко вкъщи е на моите рамене – готвя, чистя, гледам Ива… Ти почти не помагаш.

– Мамо! Аз работя по цял ден! Ти си вкъщи – какво друго да правиш? – гласът ѝ трепереше от гняв.

– Това ли съм за теб? Прислужница? Банкомат? – очите ми се напълниха със сълзи.

– Не преувеличавай! Ако не беше ти, щяхме да сме на улицата! – избухна тя.

– Аз не искам да съм ти длъжна цял живот! – прошепнах.

Тя млъкна и се върна към телефона си. В този момент разбрах: границата между помощ и саможертва е тънка като конец.

Оттогава минаха месеци. Нищо не се промени особено. Понякога Ани ми казва „благодаря“, но по-често просто приема всичко за даденост. Внуката ми расте пред очите ми – вече пише първите си букви и ме пита защо мама все я няма вечер. Аз ѝ казвам: „Мама работи много, за да имате хубав живот.“ Но вътре в себе си се питам: а кой ще се погрижи за мен?

Скоро разбрах от съседката Мария, че не съм единствената в този капан. „И моят син се върна при мен след развода“, сподели тя една сутрин на пейката пред блока. „Първо беше трудно, после стана непоносимо.“

Започнах да се питам: къде е границата между майчината обич и самоунищожението? Длъжна ли съм цял живот да жертвам себе си за децата си? Или им правя лоша услуга като ги лишавам от отговорност?

Понякога нощем лежа будна и си представям какво би било ако имах смелостта да кажа „стига“. Да поискам малко време за себе си – да отида на театър с приятелки или просто да седна с книга на балкона без угризения.

Но после виждам Ива как спи спокойно до мен и сърцето ми омеква. Може би това е съдбата на българската майка – винаги да даваш още малко, докато не остане нищо за теб.

А вие как мислите? Кога помощта към децата ни преминава в саможертва? И има ли изход от този омагьосан кръг?