Майчина обида и безкрайна грижа: Историята на една българска майка

— Петре, пак ли си купил нов телефон? — гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках, докато гледах сметката за последния месец. Беше петък вечер, а аз стоях на кухненската маса, стиснала листа с банковото извлечение. Вече не броях колко пъти съм превеждала пари на Петър и жена му Даниела. Три деца, вечно някакви нужди — а те все не стигат до края на месеца.

Петър въздъхна тежко от другата страна на телефона:
— Мамо, телефонът беше на промоция. И без това старият се развали. А и децата имат нужда от таблети за училище.

— Ама защо все аз трябва да покривам тези „нужди“? — не издържах. — Когато ти и братята ти растяхте, баща ти и аз се лишавахме от всичко, за да имате най-необходимото. Не сме си купували нови телефони всяка година!

— Времената са други, мамо — отвърна той уморено. — Всичко е по-скъпо, а заплатите ни не стигат. Ако не ни помагаше, не знам как щяхме да се оправим.

Затворих телефона и се загледах през прозореца към тъмния двор. В главата ми се въртяха спомени от младостта — как с Георги, покойния ми съпруг, брояхме стотинките за хляб и мляко. Как се радвахме на всяка нова дреха за децата, макар че често беше втора употреба. А сега? Сега синът ми и снаха ми харчат повече за един месец, отколкото ние за цяла година.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото, мислейки си: „Дали не ги разглезих? Дали не сбърках някъде?“ На сутринта отидох до пазара да купя плодове за внуците. Срещнах съседката ми Лиляна.

— Мария, пак ли ще гледаш децата на Петър? — попита тя с усмивка.

— Да, Даниела е на работа, а Петър има извънреден час — отвърнах аз и се опитах да прикрия умората си.

— Голям късмет имат с теб! — каза Лиляна. — Моята дъщеря все сама се оправя. Не иска да й помагам.

Почувствах лека завист. Какво ли е да знаеш, че децата ти са самостоятелни? Че могат да се справят без теб?

Вечерта вкъщи беше шумно. Внуците тичаха из хола, а Даниела приготвяше вечеря.

— Мария, благодаря ти за плодовете — каза тя и ме погледна с умора в очите. — Знам, че понякога ти тежи всичко това…

— Не ми тежи заради децата — отвърнах аз тихо. — Но понякога ми се струва, че не оценявате какво правя.

Даниела замълча. След малко прошепна:
— Понякога и аз се чувствам безсилна. Петър работи много, но парите все не стигат. Понякога си мисля дали не сбъркахме с избора на работа…

Погледнах я внимателно. Видях в очите й същата тревога, която усещах у себе си. Може би не беше само въпрос на разхищение. Може би наистина времената са други.

Седнахме на масата всички заедно. Децата разказваха за училище, смееха се. За миг забравих обидата си.

Но когато се прибрах у дома, пак ме връхлетяха съмненията. Защо все аз трябва да спасявам положението? Защо Петър не може да поеме отговорност? Защо Даниела не потърси по-добра работа?

На следващия ден получих съобщение от средния ми син – Ивайло:
— Мамо, знам че помагаш много на Петър… Не забравяй и за себе си. Ти също имаш нужди.

Погледнах към стария си хладилник, който пак беше започнал да трака. От години отлагах смяната му – все имаше по-важни разходи за децата.

Вечерта реших да поговоря открито с Петър.

— Сине, трябва да поговорим сериозно — казах му по телефона. — Не мога вечно да ви помагам така. Трябва да намерите начин сами да се справяте.

Петър замълча дълго.
— Знам, мамо… Понякога се чувствам като провал. Но не знам откъде да започна…

— Започни от малките неща — казах му тихо. — Научи децата да ценят това, което имат. Опитай се да спестяваш от ненужното. Аз ще съм тук, но трябва да поемете повече отговорност.

След този разговор почувствах облекчение и страх едновременно. Дали ще ме разберат? Дали ще успеят сами?

Седнах до прозореца с чаша чай и се загледах в нощта.

„Дали някога ще спрат да разчитат на мен? Или майчината грижа никога не свършва? Какво бихте направили вие на мое място?“