Майчина тревога: Ще издържи ли зет ми на бурята, която е дъщеря ми?

— Не мога повече, мамо! — гласът на дъщеря ми Елица се разнесе из апартамента като гръм. Беше късен следобед, а аз стоях в кухнята, стискайки чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. През отворената врата чувах как тя и съпругът ѝ, Димитър, спорят в хола.

— Ели, моля те, нека поговорим спокойно — опита се той, но тя вече беше на ръба.

— Спокойно? Как да съм спокойна, когато всичко е върху мен? Ти само стоиш и гледаш!

Стиснах устни. Познавах този тон. Беше същият, с който някога говореше и на мен. Винаги е била буря – непредсказуема, силна, понякога разрушителна. Но аз я обичах такава. Защото тя беше чудото ми.

Когато бях на 35, лекарите ми казаха, че никога няма да имам деца. Съпругът ми Иван и аз плакахме цяла нощ. Мечтата ни за семейство се срина. Минаха години в опити, процедури, молитви и отчаяние. После, когато вече бях приела съдбата си, една сутрин тестът беше положителен. Не повярвах. Отидох при личната си лекарка – д-р Георгиева – и тя ме прегърна със сълзи на очи: „Това е чудо, Мария.“

Елица се роди преждевременно и слабичка, но оцеля. От първия ден беше борец. Като порасна, беше умна, красива и… трудна. В училище винаги имаше мнение. Учителките често ме викаха: „Госпожо Петрова, Елица пак спори с нас.“ А аз тайно се гордеех.

Но с годините бурята в нея не утихна. След университета започна работа в рекламна агенция – там я харесваха заради острия ѝ език и креативността. После срещна Димитър – тихо момче от Пловдив, инженер по професия. Видях как очите му светват, когато я гледа. Помислих си: „Може би той ще я укроти.“

Сватбата беше малка, но красива. Иван плака от щастие. Аз също. Но още тогава забелязах как Димитър се свиваше при всеки неин изблик.

Сега седях в кухнята и слушах как гласовете им се издигат и падат като вълни.

— Не мога да ти угодя! — крещеше Елица.

— Не искам да ми угаждаш… просто искам да сме заедно — отвърна тихо Димитър.

Затворих очи. Спомних си първите години с Иван – колко често спорехме за глупости. Но тогава бяхме двама срещу света. Сега имах чувството, че Елица е сама срещу всички.

Вечерта тя дойде при мен в кухнята. Очите ѝ бяха зачервени.

— Мамо… защо все аз трябва да се боря? — прошепна тя.

Погалих я по косата.

— Защото такава си ти, Ели. Но понякога трябва да оставиш и другите да се борят за теб.

Тя се разплака на рамото ми.

— Димитър не ме разбира… Казва, че съм твърде много.

— А ти какво мислиш?

— Мисля… че може би е прав. Може би наистина съм твърде много за него.

Сърцето ми се сви. Толкова години мечтаех за това дете – а сега виждах как страда от собствената си сила.

На следващия ден Димитър дойде при мен на терасата.

— Госпожо Петрова… — започна той плахо — …обичам Елица. Но понякога не знам как да ѝ помогна. Тя е като ураган… Аз съм просто човек.

Погледнах го внимателно.

— Никой не може да укроти урагана, Димитре. Можеш само да го обичаш такъв, какъвто е… или да си тръгнеш.

Той замълча дълго.

— Страх ме е да не я изгубя… но още повече ме е страх да не изгубя себе си.

Тези думи ме пронизаха като нож. Колко пъти съм се питала дали не съм сгрешила някъде във възпитанието ѝ? Дали не съм я направила твърде силна? Твърде независима?

Вечерта седнахме тримата на масата – аз, Елица и Димитър. Иван беше на работа до късно.

— Трябва да поговорим — казах аз тихо.

Елица ме погледна подозрително.

— За какво?

— За вас двамата. За това какво искате един от друг… и дали можете да го дадете.

Димитър въздъхна тежко.

— Аз искам спокойствие… топлина… дом.

Елица сведе глава.

— Аз искам свобода… разбиране… страст.

Погледнах ги – толкова различни, а все пак свързани от нещо невидимо.

— Любовта не е само чувства — казах им — тя е избор всеки ден. Готови ли сте да избирате един друг въпреки трудностите?

Настъпи мълчание.

След тази вечер нищо не беше същото. Елица стана по-тиха, замислена. Димитър започна да прекарва повече време навън – с приятели или сам в парка. Виждах как се отдалечават един от друг и болката ме разкъсваше отвътре.

Една сутрин Елица дойде при мен със сълзи в очите.

— Мамо… мисля да се разделим.

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я силно и само това успях:

— Каквото и да стане, винаги ще те обичам.

Днес седя сама в кухнята и гледам снимките им от сватбата. Чудото ми порасна и стана буря – красива, страшна и неудържима. А аз се питам: сгреших ли някъде? Може ли някой наистина да издържи цял живот с такова дете? Или любовта понякога просто не стига?