Майчината сянка: История за вина и бягство

— Не можеш да си тръгнеш! — гласът на майка ми проряза въздуха като нож, докато стоях на прага с куфар в ръка. Беше късен юнски следобед, а въздухът в малкия ни апартамент в Люлин беше натежал от неизказани думи и стари обиди. Погледнах към брат ми, Димитър, който лежеше на дивана, блед и отпуснат, с очи вперени в тавана. — Ти си ми единствената опора, Мария! Как ще се оправя сама с него? — гласът ѝ трепереше от гняв и отчаяние.

Не казах нищо. Вече бях чула всички възможни обвинения: че съм егоистка, че не мисля за семейството, че съм неблагодарна. Че съм здрава, а той — болен. Че съм длъжна да остана. Но аз не можех повече. Всяка вечер се прибирах от училище с усещането, че вървя към затвор. Майка ми ме посрещаше с нов списък от задачи: „Изчисти стаята на Димитър!“, „Сготви му супа!“, „Провери му домашните!“. А когато нещо не беше наред — когато той се разплачеше или не искаше да яде — вината винаги беше моя.

— Мамо, трябва да тръгвам — прошепнах. — Приета съм във Великотърновския университет. Това е шансът ми…

— Шансът ти? — прекъсна ме тя с горчив смях. — А нашият шанс кой ще го изживее? Аз ли? Или брат ти? Мислиш само за себе си, Мария! Винаги си мислила само за себе си!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Ако се разплача, ще остана. Ако остана, никога няма да избягам от тази сянка.

Оставих ключа на масата и излязох. Вратата се затвори зад мен с глух трясък.

Първите месеци във Велико Търново бяха като сън. За първи път дишах свободно. Ходех по калдъръмените улички, слушах улични музиканти, учех до късно в библиотеката. Запознах се с Ива и Петър — станахме неразделни. Те не знаеха нищо за миналото ми, за майка ми и Димитър. Бях просто Мария — момичето от София, което обича книги и кафе с много мляко.

Но майка ми не ме остави на мира. Всеки ден получавах съобщения: „Димитър пак е зле, а теб те няма“, „Как можа да ни изоставиш?“, „Ще се върнеш на колене!“. Понякога звънеше посред нощ и крещеше в слушалката: „Ти си проклятие за това семейство!“. Изтривах съобщенията, но думите ѝ се забиваха в мен като трески.

Една вечер Ива ме намери разплакана в стаята си.
— Какво става, Миме?
— Нищо… Просто… майка ми пак ми писа.
— Защо не ѝ блокираш номера?
Погледнах я невярващо. — Не мога. Тя е майка ми…

Ива въздъхна и ме прегърна. — Понякога най-близките ни хора са тези, които най-много ни нараняват.

С времето започнах да се уча да живея със своята вина. Започнах работа в книжарница, за да не мисля толкова. Но всяка Коледа, всеки рожден ден усещах празнината. Не се прибирах вкъщи — страхувах се от срещата с майка ми, от погледа ѝ, от неизреченото обвинение.

Един ден получих обаждане от съседката ни леля Сийка:
— Миме, майка ти е в болница. Инсулт… Димитър е при мен.

Светът ми се срина. Върнах се в София веднага. Болницата миришеше на лекарства и страх. Майка ми лежеше неподвижна, очите ѝ бяха затворени. Димитър седеше до леглото ѝ и държеше ръката ѝ.

— Миме… — прошепна той, когато ме видя. — Мамо пита за теб…

Седнах до нея и хванах ръката ѝ. Беше топла и тежка.
— Тук съм, мамо…

Тя отвори очи и ме погледна дълго. В този поглед имаше толкова болка и умора, че цялата ми злоба се изпари.
— Прости ми… — прошепна тя едва доловимо.

Сълзите потекоха по лицето ми без спиране.
— Аз… аз също ти прощавам…

След няколко дни майка ми почина. Погребението беше тихо, само най-близките роднини дойдоха. Димитър остана при леля Сийка — вече беше пълнолетен и можеше сам да решава какво да прави.

Върнах се във Велико Търново със смесени чувства — облекчение и вина едновременно. Започнах да пиша писма до майка ми, които никога не изпращах. Понякога си мисля дали можех да направя нещо различно; дали ако бях останала, щяхме да бъдем по-щастливи; дали има прошка за това, че избрах себе си пред семейството си.

Сега седя на прозореца в малката си квартира и гледам как дъждът мокри старите покриви на града. Питам се: има ли човек право да избере себе си пред семейството? Или вината винаги ще бъде по-силна от свободата?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да изберете себе си или семейството?