Майчината тайна: Къщата, която никога не беше наша
– Ако мислиш, че тази къща някога ще бъде твоя, много се лъжеш! – думите на Мария, свекърва ми, прорязаха въздуха като нож. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в сапунена вода, и гледах как тя ме пронизва с поглед. В този момент всичко в мен се преобърна – гняв, страх и нещо по-дълбоко, което не можех да назова.
Иван, мъжът ми, стоеше до вратата и мълчеше. Както винаги. Той никога не се намесваше между мен и майка си. Откакто се оженихме, живеехме в тази къща – уж нашият дом, а всъщност нейното царство. Мария държеше ключовете за всичко – за килера, за мазето, дори за пощенската кутия. Аз бях просто гостенка в собствения си живот.
– Мария, моля те… – опитах се да кажа нещо, но тя ме прекъсна с рязък жест.
– Не ми се моли! Ти си тук само защото аз го позволявам. Ако Иван не беше толкова добър син, отдавна щях да ви изхвърля и двамата!
В този момент усетих как сълзите напират в очите ми. Не исках да плача пред нея. Не исках да ѝ дам това удоволствие. Затова стиснах зъби и продължих да търкам чиниите.
Тази вечер Иван дойде при мен в спалнята. Седна до мен на леглото и ме хвана за ръката.
– Знам, че ти е трудно – прошепна той. – Но това е положението. Майка ми е такава…
– А ти? – попитах го тихо. – Ти чий син си? Нейният или моят съпруг?
Той замълча. После стана и излезе от стаята.
Седмици наред живяхме в напрежение. Мария ставаше все по-отровна. Започна да заключва хладилника през нощта. Поставяше ми бележки с инструкции какво мога и какво не мога да правя у дома си. Веднъж дори заключи банята и трябваше да чакам Иван да се прибере от работа, за да мога да се изкъпя.
Една сутрин получих писмо на мое име – нещо необичайно, защото цялата поща идваше на името на Мария или Иван. Пликът беше стар, пожълтял от времето. Вътре имаше нотариален акт… на къщата. Но името на собственика не беше нито на Мария, нито на Иван.
Беше на някоя си Елена Георгиева – майката на Мария.
Сърцето ми заби лудо. Започнах да ровя из старите документи в шкафа на Мария. Намерих писма, снимки и още документи. Оказа се, че къщата никога не е била прехвърлена на Мария. Тя я обитаваше незаконно от години.
Вечерта седнах срещу Иван и му подадох нотариалния акт.
– Знаеш ли чия е тази къща?
Той погледна документа и пребледня.
– Това… това е невъзможно…
– Майка ти ни държи тук като заложници, а всъщност няма никакво право над този дом! – извиках аз.
Иван се хвана за главата. За първи път го видях толкова объркан.
– Не знаех… Кълна се!
– А сега какво ще направиш? Ще продължиш ли да ѝ позволяваш да ни унижава?
Той не отговори веднага. През нощта чух как двамата с майка му се карат в кухнята. Гласовете им ехтяха из цялата къща.
– Ти си виновна! – крещеше Иван. – Лъгала си ме цял живот!
– Аз съм ти майка! Всичко правя за теб!
– Не! Всичко правиш за себе си!
На сутринта Мария беше събрала багажа си. Погледна ме с омраза.
– Ще съжаляваш за това! – прошепна тя и излезе през вратата.
Къщата изведнъж стана тиха. За първи път от години усетих как въздухът е лек. Но между мен и Иван остана пропаст.
– Защо никога не ми каза истината? – попитах го тихо.
– Не знаех… Наистина не знаех…
Дните минаваха бавно. Опитвахме се да изградим ново начало без Мария, но сенките ѝ все още тегнеха над нас. Понякога Иван се затваряше в себе си и не говореше с часове. Аз се чудех дали някога ще мога да му простя слабостта му.
Една вечер седнах сама в хола и гледах стара снимка на нашето семейство – усмихнати лица, зад които се криеха толкова лъжи.
Замислих се: Колко често позволяваме на миналото да управлява живота ни? И кога най-сетне ще намерим сили да бъдем истински свободни?