Майчините правила: Как традициите на свекървата почти ме пречупиха

— Защо винаги само на Виктор подаряваш най-хубавите неща? — гласът ми трепереше, докато гледах свекърва си право в очите. Беше Коледа, масата беше отрупана, а дъщеря ми Мария стоеше с празни ръце до брат си, който държеше новия си телефон. Всички мълчаха. Само свекърва ми, баба Катя, се усмихваше доволно, сякаш нищо не се беше случило.

— Ами, Виктор е момче. Той трябва да има най-доброто — каза тя спокойно, сякаш обясняваше нещо очевидно. — На Мария ще ѝ купим нещо друг път.

Сърцето ми се сви. Погледнах към мъжа си, Петър, но той само наведе глава и замълча. Знаех, че няма да ме подкрепи. В нашето семейство думата на майка му беше закон. От години търпях дребните ѝ забележки и предпочитания към Виктор, но този път беше прекалено. Видях как очите на Мария се насълзиха и тя тихо излезе от стаята.

Вечерта я намерих в стаята ѝ, седнала на леглото с коленете до брадичката.

— Мамо, защо баба не ме обича? — прошепна тя.

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я силно и ѝ обещах, че ще говоря с баба ѝ. Но знаех, че това няма да промени нищо. Катя винаги е била такава — строга, традиционна жена от малко село край Пловдив. За нея момчетата са наследници, а момичетата — помощнички в кухнята.

На следващия ден опитах да говоря с Петър.

— Не може така! Мария страда! — настоявах аз.

Той въздъхна тежко:

— Знаеш каква е майка ми. Не искам скандали. Ще мине и това.

— Не! Няма да мине! — извиках аз. — Ако не защитим децата си сега, кога?

Той ме погледна уморено и излезе от стаята. Останах сама със сълзите си и с гнева, който напираше в мен.

Дните минаваха, а ситуацията се влошаваше. Катя все по-открито показваше предпочитанията си към Виктор. На рождения му ден организира голямо тържество с роднини и съседи, а за Мария — само една торта вкъщи. Когато я попитах защо така, тя ми отвърна:

— Момичетата не са за празнуване. Те трябва да се учат да бъдат скромни.

Мария започна да се затваря в себе си. Оценките ѝ в училище паднаха, спря да говори с приятелките си. Веднъж я чух да плаче в банята:

— Никой не ме обича…

Тогава реших, че повече няма да мълча. Събрах смелост и една вечер, когато всички бяха на масата, казах твърдо:

— От днес нататък няма да позволя Мария да бъде пренебрегвана! Ако трябва, ще спрем да идваме тук!

Катя ме изгледа студено:

— Ти ли ще ми казваш какво да правя в моя дом?

Петър се намеси:

— Мамо… може би наистина трябва да се замислиш…

Това беше първият път, когато той застана до мен. Катя избухна:

— Вие ще съсипете семейството! Аз само искам най-доброто за Виктор!

— А Мария? — попитах аз през сълзи. — Тя не заслужава ли любов?

В този момент Виктор стана от масата и прегърна сестра си:

— Бабо, аз не искам подаръци, ако Мария е тъжна.

Настъпи тишина. Катя се разплака и излезе от стаята.

След този ден нещата започнаха бавно да се променят. Катя вече не беше толкова студена към Мария, макар че старите навици трудно умират. Петър започна по-често да разговаря с дъщеря ни и да я подкрепя. Аз се почувствах по-силна — разбрах, че понякога трябва да се бориш дори срещу собственото си семейство, за да защитиш децата си.

Понякога се питам: колко майки още търпят подобна несправедливост? Колко деца растат с усещането, че не са достатъчно добри само защото са момичета? Може би е време всички ние да кажем „стига“ на старите правила и да дадем шанс на децата си да бъдат обичани еднакво.