Майка, баба и границите на любовта: Историята на една българска жена

– Мамо, пак ли ще започваш с твоите оправдания? – гласът на дъщеря ми Елена трепери от раздразнение, докато държи телефона притиснат до ухото си. – Имам важна среща, не мога да я отменя! Моля те, вземи Никол за няколко часа.

Стоя до прозореца в малката кухня на панелката в Люлин, стискам чашата с кафе и усещам как сърцето ми се свива. Вече трети път тази седмица Елена ме моли да гледам внучката си. Обичам Никол повече от всичко, но усещам как силите ми ме напускат. На 62 съм, а понякога се чувствам като на 82.

– Ели, знаеш, че обичам да съм с Никол, но имам и свои неща… – опитвам се да обясня, но думите ми увисват във въздуха.

– Какви неща? – прекъсва ме тя. – Пенсионерка си! Какво толкова имаш да правиш?

Този въпрос ме удря като шамар. Винаги съм се гордяла, че съм отдадена майка. След като мъжът ми почина преди пет години, животът ми се сви до малкия апартамент и семейството. Но сега усещам, че се задушавам. Искам да ходя на народни танци с приятелките си, да чета книги, да пия кафе на спокойствие. Искам да бъда Мария, не само „баба Мария“.

– Имам среща с приятелки – казвам тихо.

– Значи приятелките ти са по-важни от внучката ти? – гласът ѝ става студен като зимен вятър.

В този момент Никол тича към мен с разрошена коса и усмивка до ушите. – Бабо, ще дойдеш ли пак утре? Ще рисуваме!

Сърцето ми се къса. Как да кажа „не“ на това дете? Но как да кажа „да“ на всичко, без да загубя себе си?

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и мисля за младостта си – как майка ми гледаше мен и брат ми, но никога не забравяше себе си. Тогава беше друго време. Сега всички очакват бабите да са на разположение по всяко време.

На следващия ден Елена идва с Никол. Дъщеря ми е нервна, хвърля чантата си на дивана.

– Мамо, не знам какво бих правила без теб – казва тя, но в гласа ѝ няма благодарност, а по-скоро упрек.

– Ели, трябва да поговорим – започвам плахо. – Обичам ви много, но имам нужда от време за себе си. Не мога всеки ден да гледам Никол.

Тя ме гледа така, сякаш съм я предала.

– Значи ще ме оставиш сама? Знаеш ли колко е трудно всичко?

– Знам – казвам тихо. – Но ако не се погрижа за себе си, няма да мога да помагам и на вас.

След този разговор Елена не ми се обажда няколко дни. Чувствам се виновна и самотна. Приятелките ми ме подкрепят:

– Мария, не си длъжна да жертваш всичко! – казва Снежана. – Децата трябва да разберат, че и ние имаме нужди.

Но вината не ме напуска. Веднъж вечерта телефонът звъни. Елена плаче:

– Мамо, извинявай… Просто съм уморена. Не знам какво бих правила без теб.

– И аз те обичам, Ели – казвам през сълзи. – Но трябва да намерим начин да сме добре всички.

Започваме да говорим по-често за това как може да се редуваме с бащата на Никол или да търсим помощ от съседката леля Пенка. Не е лесно – има дни, в които пак се караме. Но вече не премълчавам нуждите си.

Понякога вечер сядам сама на балкона и гледам светлините на София. Мисля си: Кога забравихме, че бабите също са хора? Кога любовта се превърна в задължение?

А вие как мислите – има ли граници любовта към децата и внуците? Или сме длъжни винаги да даваме всичко от себе си?