Майка ми даде всичките си спестявания на брат ми, а аз съм бременна – как да продължа?

– Не мога да повярвам, че го направи! – изкрещях аз, докато сълзите се стичаха по бузите ми. Стоях в кухнята на майка ми, а тя седеше срещу мен с празен поглед, сякаш не разбираше защо съм толкова разстроена.

– Мария, моля те, не започвай пак. Той има нужда от помощ – каза тя тихо, но гласът ѝ трепереше.

– А аз? Аз нямам ли нужда? – гласът ми се пречупи. – Майко, аз съм бременна! – изтърсих накрая, без да мога повече да крия тайната, която носех вече седмица.

Тя ме погледна шокирано, после сведе очи. Мълчанието между нас беше като стена. Чувах само тиктакането на часовника и собствения си пулс.

– Защо не ми каза по-рано? – прошепна тя.

– Защото знаех, че няма да те интересува. Винаги си избирала него пред мен! – избухнах отново. В този момент се почувствах като малко дете, което се бори за вниманието на майка си.

Брат ми, Иван, винаги беше „златното момче“. Дори когато беше на 30 и още живееше при нея, тя му оправяше леглото и му готвеше любимите кюфтета. А аз? Аз се оправях сама от 18-годишна. Работех в книжарница, учех задочно и се борех с живота си сама. Сега, когато най-накрая имах нужда от подкрепа – не само морална, но и финансова – тя даде всичко на него.

– Иван има дългове, Мария. Ако не му помогна, ще го изгонят от апартамента – опита се да обясни майка ми.

– А аз? Аз ще раждам дете! Как ще се справя сама? – гласът ми беше пресипнал от плач.

Тя замълча. Знаех, че няма да получа отговор. Винаги беше така. Когато баща ни почина, бях на 12. Тогава Иван беше вече голям и започна да се държи като глава на семейството. Майка ми му вярваше за всичко. Аз бях „малката“, която трябваше да слуша.

Излязох от апартамента ѝ с трясък на вратата. Вървях по улиците на София и не усещах студа. Мислех само за това как ще кажа на приятеля си Петър, че сме сами в това. Той работеше като шофьор на такси и парите ни стигаха едва за наема и сметките.

Вечерта седнахме на масата в малката ни кухня. Петър ме гледаше с тревога.

– Какво е станало? Пак ли майка ти?

– Даде всичките си спестявания на Иван. Няма да ни помогне… А аз съм бременна – казах тихо.

Той ме прегърна силно.

– Ще се справим. Не ни трябва никой друг – прошепна той.

Но аз знаех, че не е толкова лесно. Следващите дни минаха в тревоги и безсънни нощи. Започнах да търся допълнителна работа – почиствах офиси рано сутрин преди смяната в книжарницата. Петър взимаше повече курсове нощем. Бяхме изтощени, но поне бяхме заедно.

Майка ми не се обади нито веднъж. Чувах само от съседи, че Иван пак е започнал да пие и да играе комар. Парите явно вече ги нямаше.

Една вечер, докато сгъвах дрешки за бебето (втора употреба от OLX), телефонът звънна. Беше майка ми.

– Мария… Моля те… Иван го няма от два дни… Не знам какво да правя…

Чух отчаянието ѝ и за миг забравих гнева си.

– Ще дойда утре – казах кратко и затворих.

На следващия ден я намерих разплакана в хола. Апартаментът беше разхвърлян, а по масата имаше празни чаши от кафе и стари вестници.

– Прости ми… Не знаех какво правя… Мислех, че помагам… – плачеше тя.

– Майко, ти винаги избираш него пред мен. Но сега имам свое семейство и трябва да мисля за детето си – казах твърдо.

Тя ме прегърна за пръв път от години насам.

– Ще ти помогна с каквото мога… Обещавам…

Не ѝ повярвах напълно, но усетих, че този път е искрена. Може би болката я беше променила.

Минаха месеци. Родих прекрасно момиченце – Виктория. Майка ми започна да идва по-често и да носи домашна храна. Иван се появи след време – отслабнал и посрамен. Не поиска помощ този път.

Сега стоя до леглото на Виктория и я гледам как спи спокойно. Мисля си: Защо понякога родителите не виждат болката на децата си? И дали някога ще мога напълно да простя?

А вие бихте ли простили? Как бихте постъпили на мое място?