Майка ми и нейната „гениална“ идея: Да дам всичките си спестявания, за да прехвърли апартамента на дъщеря ми

— Ивета, слушай ме внимателно! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. — Ако искаш апартаментът да остане за малката Виолета, трябва да ми дадете всичките си спестявания. Само така ще го прехвърля на нейно име.

Стоях срещу нея, стиснала чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Мъжът ми, Димитър, мълчеше, вперил поглед в пода. В този момент осъзнах, че съм сама в битката си. Сама срещу очакванията на едно цяло поколение, срещу страховете си и срещу собственото си желание да защитя дъщеря си.

— Мамо, това не е честно — прошепнах аз, но гласът ми прозвуча по-колебливо, отколкото исках.

Мария ме изгледа строго:
— Честно или не, така стоят нещата. Аз съм дала живота си за това семейство. Сега е ваш ред да покажете, че ви е грижа.

В главата ми се завъртяха всички онези моменти, в които съм се опитвала да бъда „добрата снаха“ — да не противореча, да помагам, да се усмихвам дори когато ми се плаче. Но сега залогът беше твърде голям. Това не бяха просто пари — това беше бъдещето на детето ми.

— Дими, кажи нещо — обърнах се към съпруга си с надежда.

Той въздъхна тежко:
— Иве, знаеш каква е майка ми. Ако не направим това, няма да видим апартамента никога.

В този момент усетих как гневът и отчаянието се смесват в мен. Работех като счетоводителка в малка фирма в Пловдив и всяка стотинка от спестяванията ни беше изстрадана — лишения, извънреден труд, пропуснати почивки. А сега трябваше просто да ги предам в ръцете на човек, който никога не ме е приемал напълно.

— Ами ако после промени мнението си? — попитах тихо.

Мария се изсмя:
— Не съм аз човекът, който ще измами собственото си семейство!

Но аз вече не ѝ вярвах. Спомних си как преди години беше обещала на Димитър да му помогне с кредит за кола, а после изведнъж „забрави“. Спомних си всички малки лъжи и манипулации през годините. И сега трябваше да ѝ поверя всичко?

Седмици наред тази тема висеше над нас като буреносен облак. На работа бях разсеяна — шефът ми Георги започна да ме гледа подозрително:
— Ивета, всичко наред ли е? Грешиш в сметките напоследък.

— Извинявай, Георги… Просто имам семейни проблеми.

Вечерите у дома бяха изпълнени с напрежение. Виолета усещаше всичко:
— Мамо, защо си тъжна?

Прегръщах я силно и се опитвах да скрия сълзите си:
— Всичко ще бъде наред, мила.

Но не знаех дали това е истина.

Една вечер седнахме с Димитър на балкона. Гледах светлините на града и се чудех как стигнахме дотук.

— Дими, ти вярваш ли ѝ? — попитах го тихо.

Той замълча дълго:
— Не знам… Но ако не направим това, майка ми ще ни изгони. Нямаме друг избор.

— Винаги има избор — казах аз по-твърдо от обикновено. — Просто понякога цената е твърде висока.

На следващия ден взех решение. Отидох при Мария сама. Този път нямаше да бъда слабата снаха.

— Мария, няма да ти дам спестяванията ни — казах спокойно. — Ако искаш доброто на Виолета, ще прехвърлиш апартамента без условия. Ако не — ще намерим друг начин.

Тя ме изгледа с изненада и яд:
— Много си смела напоследък! Да не забравяш кой държи ключовете?

— Не забравям — отвърнах. — Но вече няма да живея със страх.

Върнах се у дома с треперещи ръце. Димитър беше бесен:
— Как можа? Сега ще останем на улицата!

— По-добре на улицата заедно, отколкото богати и разделени — казах аз през сълзи.

След тази вечер всичко се промени. Мария спря да ни говори. Димитър се затвори в себе си. Аз започнах да търся нова работа и евтини квартири. Беше трудно — много трудно. Но за първи път от години усещах, че живея според собствените си правила.

Минаха месеци. Един ден получих писмо от адвокат: Мария беше решила все пак да прехвърли апартамента на Виолета — без условия. Може би беше осъзнала нещо. Може би просто не искаше да загуби сина си завинаги.

Седях на леглото до Виолета и я гледах как спи. Мислех си за всички компромиси, които правим в името на семейството. За цената на доверието и за това колко е важно понякога просто да кажеш „не“.

Питам се: Колко от вас са били поставени пред подобен избор? Кога трябва да отстояваме себе си дори срещу най-близките? И струва ли си цената?