Майка ми или мъжът ми: Когато домът се превърне в бойно поле
– Не мога повече, Вики! Или тя, или аз! – гласът на Мартин отекна в малката кухня, докато майка ми, леля Мария, се преструваше, че не чува и бъркаше супата си на котлона.
Стоях между двамата – буквално и преносно. В ръцете ми трепереше чаша с чай, а в гърдите ми се блъскаха думи, които не знаех как да изрека. Бяхме се върнали в апартамента на майка ми в Люлин преди две години, след като Мартин остана без работа и не можехме да си позволим наема. Майка ми ни прие без въпроси, с отворени обятия и топла баница. Но сега всичко това се беше превърнало в капан.
– Мартине, моля те… – прошепнах, но той вече беше избухнал.
– Не мога да живея повече с нея! Всеки ден ми прави забележки – как съм си оставил чорапите, защо не съм си измил чинията веднага, защо съм забравил да купя хляб! Това не е живот!
Майка ми се обърна рязко:
– Ако не ти харесва, никой не те държи тук! Това е моят дом! Аз съм я отгледала тази дъщеря, а ти само я тормозиш!
– Мамо! – извиках аз, но вече беше късно. Думите им се блъскаха като гръмотевици из стените на панелката. Съседите сигурно ни слушаха през тънките стени и клатеха глави.
Вечерта седях сама на балкона. Гледах светлините на София и се чудех кога всичко се обърка така. Мартин беше любовта ми от гимназията – заедно сме от бала, заедно минахме през университета, заедно мечтаехме за дом и семейство. Но сега той беше нервен, избухлив, без работа вече трети месец. Майка ми го гледаше с подозрение и все по-често ми шепнеше: „Този човек не е за теб, Виктория.“
На следващата сутрин Мартин ме хвана за ръката още преди да стана от леглото.
– Вики, трябва да говорим сериозно. Не мога повече така. Или ще намерим наше място, или…
– Или какво? – попитах тихо.
– Или ще си тръгна. Не мога да живея с майка ти. Не съм дете!
Сълзите напираха в очите ми. Знаех, че е прав – не беше нормално двама възрастни да живеят с майка ми. Но как да я оставя сама? Баща ми почина преди пет години. Майка ми нямаше никого освен мен. Пенсията ѝ едва стигаше за сметките и храната.
Опитах се да говоря с нея вечерта.
– Мамо, Мартин не се чувства добре тук… Може би трябва да помислим за друго решение.
Тя ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като малко момиченце.
– Той иска да ме изгони от собствения ми дом ли? След всичко, което съм направила за теб?
– Не, мамо… Просто…
– Просто какво? Да остана сама? Да умра тук сама като куче? – Гласът ѝ трепереше от болка и гняв.
Не можех да спя цяла нощ. В главата ми се въртяха думи: дълг към майка ми, любов към Мартин, страх от самота, вина…
На следващия ден Мартин дойде с решение.
– Намерих една гарсониера под наем в Надежда. Евтина е. Ще се справим някак. Но трябва да избереш, Вики. Или идваш с мен, или оставам сам.
Седях на масата и гледах ръцете си. Майка ми стоеше до прозореца и плачеше безшумно.
– Вики… – прошепна тя. – Не ме оставяй сама…
Мартин ме гледаше с очи, пълни с отчаяние.
– Виктория…
Светът ми се разпадаше между двамата най-важни хора в живота ми.
В крайна сметка избрах Мартин. Събрах багажа си тихо една сутрин, докато майка ми спеше. Оставих ѝ бележка: „Обичам те, мамо. Ще идвам често.“
Първите седмици бяха ад. Чувствах се предателка. Майка ми не ми вдигаше телефона. Мартин беше щастлив само първите няколко дни – после започнаха нови проблеми: парите не стигаха, карахме се за глупости.
Една вечер седях сама в новата ни кухня и плаках. Чудех се дали направих правилния избор. Дали някога ще мога да простя на себе си? Дали майка ми ще ми прости?
Понякога си мисля: Кога семейството се превръща във враг? И има ли изобщо правилен избор между любовта и дълга към родителите?