Майка ми иска да се сближа с доведената си сестра, но нейната откровеност ме наранява

– Не разбирам защо все трябва да се преструваме, че сме семейство – изстреля Мария, докато седяхме на масата в кухнята. Гласът ѝ беше остър като нож, а погледът ѝ – предизвикателен. Майка ми, Елена, стоеше между нас с притеснена усмивка, сякаш се опитваше да залепи парчета от счупена ваза.

В този момент усетих как гърлото ми се сви. Бях дошла от София за лятната ваканция при баща ми и новото му семейство в Бургас. Вече минаха десет години от развода на родителите ми, но болката от онзи ден все още се връщаше като вълна, която ме залива неочаквано. Сега трябваше да свикна с мисълта, че имам доведена сестра – Мария, момиче с остър език и още по-остро чувство за справедливост.

– Мамо, не е нужно да се насилваме – казах тихо, опитвайки се да не срещна погледа на Мария. – Може би просто ни трябва време.

Майка ми въздъхна и излезе от стаята. Останахме сами. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния шум на морето през отворения прозорец.

– Защо си толкова тиха? – попита Мария след минута мълчание. – Мислиш ли, че съм лоша?

Погледнах я. Очите ѝ бяха сини като морето навън, но в тях имаше нещо студено.

– Не мисля, че си лоша – отвърнах. – Просто… всичко е ново за мен.

Тя се засмя сухо.

– За мен също. Не съм искала никога сестра. Особено не такава, която идва само през лятото и всички ѝ обръщат внимание.

Тези думи ме удариха силно. Винаги съм била близка с баща си. Прекарвахме безброй часове на кея, ловяхме риба или просто мълчахме заедно. Сега обаче той беше друг човек – внимателен към новата си жена и дъщеря ѝ, опитващ се да балансира между старото и новото семейство.

Вечерта седях на терасата с баба ми Катя. Тя плетеше пуловер и ме гледаше през очилата си.

– Знам, че ти е трудно, мило дете – каза тя тихо. – Но понякога хората казват неща, които не мислят. Мария е объркана, както и ти.

– Но защо трябва да търпя всичко това? – попитах аз със сълзи в очите. – Защо аз трябва да бъда тази, която се опитва?

Баба ми сложи ръка върху моята.

– Защото ти имаш добро сърце. А доброто сърце винаги намира път.

На следващия ден Мария ме изненада. Докато закусвахме, тя седна до мен и каза:

– Искаш ли да дойдеш с мен до плажа? Имам нужда от компания.

Погледнах я учудено, но кимнах. По пътя мълчахме дълго. После тя спря и ме погледна сериозно:

– Знаеш ли… Понякога казвам неща, които не трябва. Просто… страх ме е, че ще остана сама. Майка ми работи по цял ден, а баща ти… той е твой баща, не мой.

Усетих как сърцето ми се сви от съчувствие.

– И аз се чувствам сама понякога – признах. – Дори когато съм с мама в София. Всички мислят, че съм силна, но истината е, че понякога просто искам някой да ме разбере.

Мария се усмихна леко.

– Може би можем да опитаме да бъдем приятелки. Не сестри… просто приятелки.

Това беше началото на нещо ново между нас. Не беше лесно – имаше още много спорове и недоразумения. Понякога тя беше прекалено директна и думите ѝ ме боляха. Друг път аз се затварях в себе си и отказвах да говоря с дни.

Един ден майка ми ни завари да спорим ожесточено за това кой ще измие чиниите.

– Стига! – извика тя. – Вие двете сте като котка и куче! Не разбирате ли, че животът е твърде кратък за такива глупости?

Мария ме погледна и избухна в смях.

– Може би има право – каза тя. – Хайде да ги измием заедно.

С времето започнахме да споделяме малки тайни – кой ни харесва в училище, какви мечти имаме за бъдещето. Понякога все още усещах дистанция между нас, но вече знаех, че това е нормално. Семейството не винаги е кръвна връзка – понякога е избор.

Сега, когато лятото свършва и трябва да се върна в София, усещам тъга. Знам, че ще ми липсва Мария – със всичките ѝ недостатъци и острота. Но вече не се страхувам от нейната откровеност. Научих се да я приемам такава, каквато е.

Понякога си мисля: ако семейството е избор, колко често избираме прошката пред гордостта? А вие бихте ли простили на някого, който ви е наранил с думи?