Майка ми избра любовта пред внуците – и аз останах сама
– Мамо, пак ли ще излизаш с него? – гласът ми трепери, докато държа телефона притиснат до ухото си, а в съседната стая децата се карат за последната филия с лютеница.
– Да, Мария, ще изляза. Не мога ли и аз веднъж да помисля за себе си? – отговаря майка ми с онзи тон, който винаги ме е карал да се чувствам виновна, дори когато не съм виновна за нищо.
Седя на кухненския стол, с ръце в косата, и се чудя как стигнахме дотук. Само преди няколко месеца майка ми беше всичко за мен – опората ми, човекът, на когото разчитах за всичко. След като се пенсионира от училището в нашия квартал в Пловдив, бях сигурна, че ще прекарва повече време с внуците си. Но вместо това тя срещна Иван – вдовец от съседния блок, който я кани на разходки по тепетата и на танци в пенсионерския клуб.
– Мамо, аз имам нужда от теб! Не можеш ли поне веднъж седмично да вземеш децата? – опитвам се да не звуча отчаяно, но усещам как гласът ми се пречупва.
– Мария, цял живот съм живяла за вас. Сега искам да живея и за себе си. Не е ли време?
В слушалката настъпва тишина. От другата страна чувам само нейното тежко дишане. В този момент осъзнавам колко съм ядосана – не само на нея, а и на себе си, че съм приела помощта ѝ за даденост.
Вечерта идва бързо. Децата са гладни, а аз още не съм измислила какво ще вечеряме. Мъжът ми Петър работи до късно – откакто го съкратиха от завода, хваща каквото намери. Аз съм учителка в детска градина и често нося работа у дома. Без майка ми всичко е по-трудно: няма кой да вземе децата от училище, няма кой да ги гледа, когато трябва да остана до късно.
Събота сутрин е. Водя децата на площадката сама. Сядам на пейката и гледам как играят. До мен сяда съседката леля Станка.
– Майка ти пак ли е с оня Иван? – пита тя с полуусмивка.
– Да… – въздишам тежко.
– Ех, Марийче… И тя душа носи. Цял живот ви гледа сама след като баща ти почина. Остави я малко да си поживее.
Думите ѝ ме жегват. Знам, че е права. Но защо тогава се чувствам толкова сама?
Вечерта майка ми ми звъни. Гласът ѝ е весел.
– Мария, тази неделя с Иван ще ходим на екскурзия до Копривщица! Ще останем и да преспим!
– А аз? А децата? – избухвам.
– Ще се оправите! Вече сте големи хора!
Затварям телефона със сълзи на очи. Петър ме прегръща неловко.
– Остави я, Мария. И тя има право на щастие.
– А аз нямам ли? – питам през зъби.
Седмиците минават. Научавам се да се справям сама – макар че понякога забравям да купя хляб или закъснявам за родителската среща. Децата свикват да стоят сами след училище. Веднъж ги намирам да гледат телевизия по пижами в три следобед.
Майка ми все по-рядко се обажда. Когато идва, носи сладкиши и разказва за пътуванията си с Иван. Децата я гледат с възхищение – тя им показва снимки от Рилския манастир, от морето в Ахтопол… Аз стоя настрани и не мога да простя.
Една вечер не издържам и ѝ казвам всичко:
– Ти ни изостави! Когато най-много имах нужда от теб!
Тя ме гледа дълго и мълчи. После казва тихо:
– Мария, ти си силна жена. Не искам да бъда твоя патерица цял живот. Искам да видиш, че можеш сама.
Плача цяла нощ. На сутринта дъщеря ми ме прегръща:
– Мамо, баба е щастлива. Нека и ние бъдем.
Започвам да разбирам – макар че още боли. Може би някой ден ще ѝ простя напълно. Може би някой ден ще ѝ благодаря.
Понякога се питам: Кога идва моментът да пуснеш родителите си да живеят за себе си? И дали някога ще спра да се чувствам изоставена?