Майка ми ме обвинява за нашите финансови проблеми – как да продължа напред?
– Пак ли си забравила да платиш тока, Мария? – гласът на майка ми пронизва въздуха като нож. Стоя до прозореца в малката ни кухня в Люлин, стиснала сметката в ръка, а сърцето ми бие лудо. Вече е тъмно, лампата премигва, сякаш и тя не знае дали ще издържи още една вечер.
– Не съм забравила, просто… заплатата ми закъснява – опитвам се да обясня, но думите ми увисват във въздуха. Майка ми ме гледа с онзи поглед, който познавам от дете – разочарование, примесено с укор.
– Все имаш оправдания! Ако беше завършила право като брат ти, сега нямаше да броим стотинките! – гласът ѝ трепери от яд.
Стискам зъби. Не искам да плача пред нея. Не искам да ѝ покажа колко ме боли. Но истината е, че откакто татко почина преди три години, всичко се промени. Тогава бях на 23, тъкмо завършвах педагогика и мечтаех да работя с деца. Но сега работя на две места – в детска градина и като сервитьорка в кварталното кафене – само и само да смогнем с разходите.
Майка ми не работи. След инсулта ѝ преди година лекарите казаха да се пази от стрес. Но кой ще плати сметките? Кой ще купи хляб и лекарства? Всичко е на моите рамене. А тя… тя сякаш не вижда усилията ми. Вижда само провалите.
– Мамо, правя всичко по силите си – казвам тихо.
– Не е достатъчно! – прекъсва ме тя. – Ако беше по-умна, ако беше по-амбициозна…
Тези думи ме пронизват по-дълбоко от всякаква обида. Винаги съм била „по-малката“, „по-неуспялата“. Брат ми, Георги, живее в Германия. Изпраща пари от време на време, но рядко се обажда. За майка ми той е гордостта, а аз – разочарованието.
Вечерта се прибирам късно от кафенето. Седя на терасата и гледам светлините на София. Чувствам се сама сред милионите хора. Телефонът звъни – Георги.
– Как сте? – пита той без много емоция.
– Добре сме… майка пак е нервна.
– Ще пратя пари другата седмица. Но не мога да поема всичко, Мария. Имам си семейство тук.
– Знам… – прошепвам и затварям очи.
На следващия ден майка ми не говори с мен. Мълчанието ѝ е по-тежко от всяка караница. Сутринта намирам бележка на масата: „Мария, трябва да платиш парното до петък.“
В работата съм разсеяна. Децата ме питат защо съм тъжна. Усмихвам се насила и им чета приказки за принцеси и щастливи семейства. Вътрешно крещя: „Къде е моето щастливо семейство?“
Вечерта се прибирам и намирам майка ми да плаче пред снимката на татко.
– Защо ни остави сами? – шепне тя.
Сядам до нея и я прегръщам. За миг усещам топлина, но после тя се дръпва.
– Ти не разбираш… Ти никога няма да разбереш какво е да си сама майка!
– Мамо, аз също съм сама…
Тя ме поглежда с влажни очи.
– Ти си млада, имаш живот пред себе си. Аз… аз загубих всичко.
Искам да ѝ кажа, че и аз съм загубила – мечтите си, спокойствието си, дори себе си понякога. Но думите заседват в гърлото ми.
На следващия ден получавам писмо от банката – закъсняла съм с вноската по кредита за апартамента. Паниката ме обзема. Обаждам се на Георги:
– Жоре, моля те, трябва ми помощ…
– Не мога сега! Имам свои проблеми! – отсича той.
Седя на леглото и плача беззвучно. Майка ми влиза в стаята.
– Пак ли ревеш? Това няма да оправи нищо!
– Мамо, не издържам вече… – прошепвам.
Тя сяда до мен и за първи път от месеци ме прегръща истински.
– Прости ми… Аз просто се страхувам. Страх ме е да не останем на улицата…
Плача в прегръдките ѝ като дете. За миг усещам, че не съм сама в този кошмар.
Сутринта ставам по-лека. Решавам да говоря с директорката на детската градина за допълнителни часове. В кафенето приемам още смени. Знам, че няма лесно решение, но поне вече не нося всичко сама.
Вечерта сядам до майка ми с две чаши чай.
– Мамо, ще се справим някак… Но трябва да сме заедно.
Тя кимва и за първи път отдавна виждам надежда в очите ѝ.
Скъпи читатели, кажете ми: Кога една дъщеря е направила достатъчно? Как да простим на родителите си, когато те ни обвиняват за неща извън нашия контрол?