Майка ми нарича децата ми „чужди“ – една история за разделението в българското семейство

– Не са ми истински внуци! – гласът на майка ми прониза тишината като нож. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в тесто за баница, а думите ѝ се забиха в мен по-силно от всяка болка, която съм изпитвала. Децата ми – моите две момичета, Мария и Елица – стояха на прага, с очи, пълни с неразбиране.

– Мамо, какво говориш? – прошепнах, опитвайки се да не се разплача пред тях. – Те са твои внучки.

– Не са! – настоя тя. – Ти си ги родила от друг мъж. За мен само децата на брат ти са истински. Твоите… те не са част от нашата кръв.

В този момент усетих как нещо вътре в мен се чупи. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното, че кръвта не е всичко, че любовта може да създаде връзки по-силни от всяка биология. Но майка ми не мислеше така.

Мъжът ми, Димитър, беше до мен. Хвана ме за ръката и прошепна:

– Недей да ѝ обръщаш внимание. Знаеш я…

Но как да не обръщам? Как да обясня на децата си защо баба им ги гледа с хладни очи, докато на братовчедите им носи подаръци и ги гушка? Как да им кажа, че заради един подпис на бракоразводното решение и новия ми брак с Димитър те вече не са „истински“?

Вечерта Мария ме попита:

– Мамо, защо баба не ни обича?

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Прегърнах я силно и ѝ казах:

– Обича ви, просто понякога възрастните не разбират колко боли думите им.

Но истината беше друга. Майка ми никога не прие Димитър. След развода с бащата на децата ми тя настояваше да се върна при него – „за доброто на децата“. Когато отказах и започнах нов живот с човек, когото обичам истински, тя се отдръпна. Започна да идва все по-рядко у дома, а когато идваше, сякаш присъстваше само физически.

Празниците станаха кошмар. На Коледа тя донесе подаръци само за децата на брат ми. Моите момичета гледаха с надежда към чантите ѝ, но тя ги подмина с ледено „Честита Коледа“ и седна до прозореца.

– Мамо, това не е честно! – казах ѝ тихо в кухнята. – Те са твои внучки!

– Не са! – повтори тя. – Не и докато си с този човек.

Димитър стоеше до мен, стиснал зъби. Знаех колко го боли заради мен и децата. Той ги обичаше като свои. Всяка вечер им четеше приказки, водеше ги на люлките в парка, учеше ги да карат колело. Но майка ми не виждаше това.

Един ден Елица се прибра разплакана от училище.

– Мамо, баба каза на госпожата, че не сме ѝ внучки… Всички деца ме питаха защо.

Сърцето ми се сви. Как можеше майка ми да причини това на собствените си внучки? Как можеше да ги нарани така жестоко?

Опитах се да говоря с нея. Поканих я на кафе в малкото ни жилище в Люлин.

– Мамо, моля те… Спри да ги делиш. Те страдат.

Тя ме погледна студено:

– Ти избра този живот. Аз не съм длъжна да го приемам.

– Но те са деца! Невинни са!

– Не са мои! – каза тя и стана да си тръгва.

След този ден спрях да я каня у дома. Децата питаха за нея все по-рядко. Димитър беше до мен във всичко – подкрепяше ме, когато плачех нощем, когато се чувствах виновна заради избора си.

С времето болката стана по-поносима, но белезите останаха. Всяка година на рождения ден на Мария тя питаше:

– Ще дойде ли баба?

А аз лъжех:

– Заета е, мила…

Вътрешно умирах от гняв и безсилие. Защо в България все още има хора, които вярват, че само кръвта прави семейството? Защо любовта не е достатъчна?

Понякога срещам майка ми на пазара. Поглежда ме бегло и подминава. Виждам я как купува плодове за децата на брат ми и се чудя дали някога ще разбере какво е изгубила.

Днес Мария е вече тийнейджърка. Понякога усещам болката в очите ѝ, когато види баба си на улицата и тя я подмине без дума.

Пиша тази история със сълзи на очи и едно единствено желание: никое дете да не бъде наричано „чуждо“ от собственото си семейство.

Кажете ми – има ли прошка за такава болка? Има ли надежда някога майка ми да разбере какво е истинско семейство?