Майка ми, оплакванията и тишината между нас

– Пак ли ще ядеш това за вечеря? – гласът на майка ми проряза тишината в кухнята, докато сипвах супа на дъщеря си. – Едно време, ако бях сложила такова нещо на масата, баща ти щеше да ме гледа накриво цяла седмица.

Погледнах я уморено. Беше третият път този ден, в който намираше повод да се оплаче – от храната, от телевизора, от времето. Откакто се пенсионира преди година, сякаш целият ѝ свят се беше свил до стените на нашия апартамент и всяка дреболия се превръщаше в повод за недоволство.

– Мамо, моля те… – започнах тихо, но тя вече беше в стихията си.

– Не ме разбираш! – прекъсна ме тя. – Цял живот съм работила, грижила съм се за всички ви. А сега… никой не ме слуша. Никой не ме уважава. Само аз знам какво е истински живот.

Дъщеря ми, Мария, ме погледна с онзи тъжен поглед, който имат децата, когато усещат напрежението между възрастните. Стиснах зъби и се опитах да сменя темата.

– Как мина денят ти, мамо? – попитах я, надявайки се да я разведря.

– Как да мине? Седях сама цял ден. Телевизорът пак не работи както трябва. Съседката отгоре пак тропа. А ти… ти все бързаш някъде. Не можеш ли поне веднъж да седнеш до мен и да поговорим като хората?

В този момент усетих как гневът и безсилието се борят в мен. Работех по десет часа на ден, после пазарувах, готвех, помагах на Мария с уроците. Съпругът ми, Петър, често оставаше до късно на работа. Всичко падаше върху мен – и домакинството, и майка ми.

Вечерта, когато всички заспаха, седнах сама в хола. Чувах тихото ѝ хъркане от стаята ѝ и си спомних как като дете тя ме прегръщаше силно след всяка кошмарна нощ. Какво се беше променило? Кога любовта между нас се беше превърнала в тази тежка тишина?

На следващия ден опитах нов подход. Купих ѝ кръстословици и нова книга с рецепти.

– Мамо, виж какво ти донесох! Може би ще ти хареса?

Тя ги погледна без особен ентусиазъм.

– За какво са ми тези глупости? Аз вече всичко съм видяла и изживяла. По-добре ми кажи кога ще имам истинска компания. Не мога да говоря само със стените.

Почувствах се виновна. Знаех, че самотата я убива бавно. Но как да ѝ помогна, когато самата аз едва дишах от умора?

Една вечер Петър ме намери разплакана в банята.

– Не мога повече – прошепнах му. – Чувствам се като между два огъня. Майка ми има нужда от мен, но и Мария има нужда от мен. А аз… аз нямам сили за никого.

Той ме прегърна и каза:

– Знам, че ти е трудно. Но трябва да говориш с нея открито. Може би тя не осъзнава колко те натоварва.

Седмица събирах кураж. Накрая една неделна сутрин седнах до майка ми на дивана.

– Мамо… трябва да поговорим сериозно.

Тя ме изгледа подозрително.

– Какво има пак?

– Моля те, чуй ме. Обичам те и искам да си добре. Но твоите постоянни оплаквания ме изтощават. Чувствам се виновна, че не мога да ти дам всичко, от което имаш нужда. Но и аз имам нужда от разбиране.

Тя замълча за миг. После очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Не знаех… Мислех си, че ако говоря повече, ще усетиш колко ми липсваш. Чувствам се ненужна… Страх ме е от старостта и самотата.

Прегърнах я силно. За първи път от години говорехме открито за страховете си.

От този ден започнахме малко по малко да променяме нещата. Записах я на клуб за пенсионери в квартала – първоначално мърмореше, но после започна да разказва истории за новите си приятелки. Вечерите ни станаха по-спокойни; понякога все още се караме за дреболии, но вече знаем кога да спрем.

Понякога се чудя: дали някога ще престанем да бъдем деца пред родителите си? И колко дълго можем да носим чуждата болка без да изгубим себе си? Споделете – как вие намирате сили за баланс между любовта към родителите и грижата за себе си?