Майка ми по свекърва: Когато помощта се превърне в буря

– Пак ли ще слагаш толкова сол в манджата, Мария? – гласът на свекърва ми, леля Дора, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с лъжица в ръка и гледах тенджерата с боб, а в гърдите ми се надигаше познатото раздразнение.

– Така го обича Иван – отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. – А и децата не се оплакват.

– Децата не знаят кое е полезно! – отсече тя и започна да рови из шкафовете. – Аз ще направя салата, че иначе пак ще ядат само хляб.

Това беше поредната сутрин, в която се чувствах като гост в собствения си дом. Откакто леля Дора се нанесе при нас „за малко“, за да ни помага с децата и домакинството, животът ми се превърна в безкрайна битка за пространство и тишина. Всяко мое действие беше подложено на критика – от начина, по който простирам прането, до това как подреждам чорапите на Иван в шкафа.

Преди година, когато Иван предложи майка му да дойде при нас след операцията ѝ на коляното, не можех да откажа. „Тя ще остане само докато се възстанови“, каза той. Но месеците минаваха, а леля Дора все по-уверено заемаше мястото си в нашия дом. Сутрин ставаше преди всички, правеше закуска, но винаги с коментар: „Едно време жените ставаха по тъмно, не като сега…“

Децата я обожаваха. Тя им разказваше приказки за своето детство в Пловдив, водеше ги на разходки в парка и им купуваше сладолед въпреки забраната ми. Иван беше щастлив – майка му беше до него, а аз имах „повече време за себе си“. Само че това време го прекарвах в спалнята, със слушалки в ушите, опитвайки се да заглуша гласа ѝ.

Една вечер, докато оправях масата след вечеря, леля Дора седна до мен и прошепна:

– Мария, знам, че ти е трудно. И аз съм била снаха. Но трябва да разбереш – семейството е над всичко. Трябва да сме заедно.

Погледнах я – очите ѝ бяха уморени, но твърди. Не можех да ѝ кажа истината: че понякога мечтая просто да изляза от вкъщи и да не се върна. Че се чувствам като провалена майка и съпруга, защото не мога да намеря място за себе си между нейните съвети и очаквания.

С Иван започнахме да се караме все по-често. Той не разбираше защо съм нервна:

– Майка ти само помага! Какво повече искаш?

– Искам да мога да си направя кафе без някой да ме пита защо не пия чай! – избухнах една сутрин. – Искам да мога да си почина в хола без да слушам как съм объркала всичко!

Той ме гледаше неразбиращо. За него това беше нормално – така е израснал. Майка му винаги е била центърът на семейството.

Една вечер чух как дъщеря ми Виктория шепне на брат си:

– Мамо пак плака… Мислиш ли, че баба ще си тръгне?

Сърцето ми се сви. Не исках децата ми да растат в напрежение. Но как да кажа на Иван, че майка му трябва да си тръгне? Че помощта ѝ ме задушава?

Опитах се да говоря с леля Дора:

– Лельо Доро, оценявам всичко, което правиш… Но понякога имам нужда сама да се справям с нещата.

Тя ме погледна с изненада:

– Мария, аз само искам най-доброто за вас! Ако не ти харесва… мога да си тръгна.

В този момент осъзнах колко е трудно за всички ни. Тя беше самотна жена, която цял живот е давала всичко за семейството си. Сега нямаше друг свят освен нашия дом.

Започнахме малки промени – уговорихме дни, в които тя излиза с приятелки или ходи на пенсионерски клуб. Аз започнах работа на половин ден. Иван започна да прекарва повече време с децата без майка си.

Но напрежението остана. Всяка вечер преди да заспя, се питам: Кога помощта преминава границата? Кога любовта към семейството се превръща в задушаваща хватка? И има ли изобщо решение за такива семейни възли?

Понякога си мисля: Ако бях по-смела, щях ли да кажа истината по-рано? Или просто така е писано на българската снаха – винаги между две поколения, винаги между две истини?

Какво бихте направили на мое място? Колко помощ е твърде много?