Майка му дойде на сватбата ми в бяло – но аз се смях последна

– Не може да бъде! – изкрещях вътрешно, когато видях Елена да слиза от колата пред ресторанта. Беше облечена в дълга, снежнобяла рокля, с дантела по ръкавите и перлени копчета. В този момент сякаш целият въздух в мен изчезна. Погледнах Петър, мъжът ми, който стоеше до мен и нервно си оправяше вратовръзката. – Виждаш ли я? – прошепнах през зъби. Той само сви рамене: – Мамо си е… не ѝ обръщай внимание.

Но как да не ѝ обърна внимание? Това беше моят ден. Денят, за който мечтаех от дете. Денят, в който трябваше да бъда принцесата, а не просто още една жена в бяло. Гостите започнаха да се обръщат, някои шушукаха, други се подсмихваха. Майка ми ме хвана за ръката: – Недей да се ядосваш, миличка. Всички знаят коя е булката.

Но аз знаех, че не е така. Елена винаги беше обичала да бъде в центъра на вниманието. Още от първия ден, когато ме представиха на семейството им, тя ме гледаше с онзи поглед – сякаш съм натрапница в собствения ѝ дом. Винаги намираше начин да ме засенчи: на Коледа донесе най-скъпите подаръци, на рождения ми ден организира изненадващо парти… за себе си.

Докато вървях към олтара, усещах как погледите се плъзгат между мен и нея. Петър изглеждаше разсеян, сякаш не разбираше драмата. След церемонията Елена дойде при нас с широка усмивка:

– Честито, деца! – каза тя и ме прегърна твърде силно. – Надявам се да сте толкова щастливи, колкото бяхме ние с баща му.

Погледнах я право в очите:
– Благодаря, Елена. Много е хубаво, че си избрала бяло – така всички ще те помнят… като майката на булката.

Тя замръзна за секунда, но после се засмя фалшиво. Петър не каза нищо. През цялата вечер тя обикаляше масите, разказваше истории от младостта си и се снимаше с всеки гост. Аз стоях до тортата и се чудех какво още може да направи.

Когато дойде време за първия танц, диджеят обяви: „Булката и младоженецът!“ Тъкмо тръгнах към дансинга, когато Елена хвана Петър за ръката:
– Ела да потанцуваме първо с мама!

Петър се поколеба, но я последва. Всички гледаха тях двамата – майка и син в бяло и черно. Сълзите напираха в очите ми. Майка ми дойде при мен:
– Не им позволявай да ти вземат деня, Яна. Това е твоят момент.

Тогава ми хрумна нещо. Отидох при диджея и му прошепнах нещо. След няколко минути той обяви:
– А сега специален танц за всички майки и дъщери!

Хванах майка си за ръка и излязохме на дансинга. Към нас се присъединиха още няколко майки и дъщери от гостите. Музиката беше весела, всички се смяха и танцуваха. За първи път през този ден се почувствах истински щастлива.

Елена стоеше настрани и гледаше объркано. След танца дойдох при нея:
– Искате ли да танцуваме заедно? – попитах я с най-широката си усмивка.

Тя кимна неохотно. Докато танцувахме, ѝ прошепнах:
– Знам, че ви е трудно да пуснете Петър да порасне. Но днес той е мой съпруг.

Тя не каза нищо. След това вечерта продължи по-спокойно. Гостите започнаха да говорят за нашия майчинско-дъщерен танц, а не за роклята на Елена.

Когато останахме сами с Петър късно през нощта, той ме прегърна:
– Съжалявам… Просто не знам как да ѝ кажа „не“.
– Ще трябва да се научиш – казах тихо. – Защото иначе никога няма да бъдем истинско семейство.

Седяхме мълчаливо известно време. После Петър прошепна:
– Обичам те, Яна.
– И аз те обичам… Но трябва да сме един отбор.

Дали наистина само с чувство за хумор можем да преживеем подобни семейни изпитания? Или понякога трябва ясно да поставим граници? Как бихте реагирали вие?