Майка му ме накара да се разведа с него – една българска изповед

– Не мога повече, Мариана! – гласът ми трепереше, докато стоях пред огледалото в малката ни баня. Сълзите ми се стичаха по бузите, а зад вратата чувах гласа на свекърва ми – леден, остър, непреклонен.

– Ако беше истинска жена, щеше да знаеш как да задържиш мъжа си! – изсъска тя, докато мъжът ми, Ивайло, стоеше до нея и мълчеше. Погледът му беше празен – не смееше да я погледне в очите, нито пък мен. Петнадесет години бяхме заедно. Петнадесет години, в които вярвах, че сме щастливи, че сме семейство. Но откакто майка му се премести при нас след смъртта на баща му, всичко се промени.

Първо започнаха дребните забележки – „Така ли ще готвиш мусака?“, „Децата са ти разглезени“, „Ивайло заслужава по-добра жена“. Опитвах се да не обръщам внимание. Казвах си, че е възрастна жена, че страда. Но с времето думите ѝ станаха по-остри, а Ивайло все по-далечен. Вечерите ни вече не бяха изпълнени със смях и разговори. Той се прибираше късно от работа и веднага се затваряше в хола с майка си. Аз оставах сама в кухнята, с две деца и разбито сърце.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как тя му шепне: „Тя не е за теб, Ивайло. Виж я – уморена, раздърпана… Ти заслужаваш повече.“

– Мамо, стига! – прошепна той, но гласът му беше слаб.

– Не ме прекъсвай! – изсъска тя. – Ако не беше тя, щеше да си щастлив. Помниш ли как беше преди? Помниш ли как се смееше?

Стиснах зъби и избърсах ръцете си. Влязох в хола и ги погледнах право в очите.

– Ако имате нещо да ми кажете, кажете го пред мен! – гласът ми беше по-силен, отколкото се чувствах.

Свекърва ми ме изгледа с презрение.

– Ти сама знаеш истината. Не си за нашето семейство.

Ивайло мълчеше. Погледна ме за миг, после сведе очи.

Тази нощ не можах да заспя. Лежах до него и усещах как между нас има стена. Спомних си първите ни години – как се държахме за ръце по улиците на Пловдив, как мечтаехме за дом и деца. Кога всичко се обърна?

На следващия ден свекърва ми започна нова атака – този път пред децата.

– Майка ви не може да ви възпита! Затова сте такива невъзпитани!

Синът ми Даниел избухна в сълзи. Дъщеря ми Виктория се затвори в стаята си.

– Стига! – извиках аз. – Това е моят дом! Моите деца!

– Дом? – изсмя се тя. – Това е домът на Ивайло! Ти си тук само защото той те търпи!

В този момент почувствах как нещо в мен се чупи. Отидох при Ивайло на работа. Седнах срещу него в малкото му офисче.

– Трябва да говорим – казах тихо.

Той въздъхна тежко.

– Мариана… Не знам какво да правя. Мама е сама… Ти си права, но…

– Но какво? – прекъснах го аз. – Ще позволиш ли тя да съсипе брака ни? Да съсипе мен?

Той замълча дълго.

– Не мога да я оставя сама…

– А мен можеш ли?

Той не отговори.

Върнах се у дома и започнах да събирам багажа си. Децата ме гледаха с ужас.

– Мамо, къде отиваш? – попита Виктория.

Прегърнах ги силно.

– Ще отидем при баба ви в София за малко. Трябва да помисля.

Свекърва ми стоеше на прага с ръце на кръста.

– Най-накрая! Мислех си, че никога няма да имаш смелостта!

Погледнах я право в очите:

– Не знам дали това е смелост или отчаяние. Но повече няма да позволя да ме унижаваш.

Излязохме от апартамента с децата и за първи път от години усетих въздуха чист. В София майка ми ме прие със сълзи на очи.

– Мариана, ти си силна жена! Не позволявай никой да те мачка!

Седмици наред Ивайло не се обади. После получих писмо от адвокат – иск за развод. Не можех да повярвам. След всичко преживяно… Той избра майка си пред мен и децата.

Сега живея сама с децата в малък апартамент под наем в Люлин. Работя на две места, за да ги издържам. Понякога нощем плача от умора и самота. Но когато ги гледам как спят спокойно до мен, знам, че съм взела правилното решение.

Понякога се питам: Какво означава да бъдеш добра съпруга и майка? Дали трябва да търпиш всичко заради семейството? Или има момент, когато трябва да избереш себе си?

А вие какво бихте направили на мое място?