Майко, вече и ти си само гостенка? – Историята на една изгубена майчина обич

– Мамо, можеш ли да не оставяш чиниите така? – гласът на Елена проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката с мокри ръце и се опитвах да не треперя. Бях измила чиниите, както винаги, но явно пак нещо не беше наред.

– Извинявай, Ели – прошепнах, без да я поглеждам. – Ще ги подредя по твоя начин.

Тя въздъхна тежко и излезе от кухнята. Останах сама сред миризмата на прясно сварено кафе и сапунена пяна. В този момент си спомних как преди години в моя апартамент всичко беше подредено по мой вкус. Там бях майка, стопанка, човек. Сега… Сега бях просто гостенка в собствения си живот.

Преди шест месеца Димитър и Елена ми предложиха да се преместя при тях. „Ще ни е по-лесно на всички“, каза Димитър, докато държеше ръката ми. „Ще си помагаме взаимно.“ Тогава още вярвах в думите му. Бях продала двустайния си апартамент в Люлин и с парите им помогнах да разширят жилището си в Младост. Мислех си: ще имам стая за себе си, ще съм близо до внуците, ще сме семейство.

Първите седмици бяха като меден месец. Елена ми позволяваше да готвя любимите им ястия – мусака, баница, пилешка супа. Вечер седяхме заедно пред телевизора и гледахме новините. Но постепенно нещата се промениха. Забелязах как Елена започна да затваря вратата на кухнята след мен. Как Димитър все по-рядко ме питаше как съм. Как внуците ми – малкият Петър и Мария – идваха при мен само когато родителите им бяха заети.

Една вечер чух как Елена шепне на Димитър в спалнята:
– Не мога повече така! Все едно живея с надзирател. Всичко пипа, всичко мести…
– Търпи още малко – отвърна той уморено. – Тя ни даде всичко.

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Не исках да съм товар за никого. На следващия ден се опитах да бъда „по-невидима“. Стоях повече в стаята си, четях книги, гледах през прозореца как децата играят на двора. Но самотата ме задушаваше.

Една сутрин Мария дойде при мен с разплакано лице:
– Баба, мама каза да не ти досаждам много…
Стиснах я в прегръдките си:
– Никога не ми досаждаш, слънчице мое.

Но думите ѝ ме боляха повече от всичко друго. Започнах да се чудя дали съм направила грешка. Дали не трябваше да остана сама в стария апартамент, макар и с по-малко пари и без компанията на семейството.

Веднъж се осмелих да попитам Димитър:
– Мите, чувствам се малко излишна тук… Може би трябваше да остана в Люлин.
Той ме погледна уморено:
– Мамо, не говори глупости. Всички сме малко напрегнати напоследък.

Но аз виждах истината в очите му – беше му неудобно от мен. Вечерите станаха още по-тихи. Елена започна да заключва шкафовете с бележки: „Не пипай!“, „Само за децата!“. Чувствах се като натрапник в собствения си дом.

Един ден реших да изляза на разходка до пазара. Срещнах стара приятелка – леля Сийка от блока в Люлин.
– Как е животът при младите? – попита тя с усмивка.
– Добре е… – излъгах аз. – Само че понякога ми липсва старото място.
Тя кимна разбиращо:
– Знам какво е. И аз живея при дъщерята… Не е лесно да си гостенка у собственото си дете.

Върнах се вкъщи с тежко сърце. Вечерта Елена ме попита:
– Можеш ли да гледаш децата утре? Имам важна среща.
– Разбира се – отвърнах тихо.

На следващия ден прекарах най-хубавите часове от последните месеци – играхме на „Не се сърди човече“, рисувахме, смяхме се. За миг забравих болката и самотата. Но когато Елена се върна и видя разхвърляната стая, лицето ѝ помръкна:
– Моля те, друг път ги дръж под контрол!

Седнах на леглото си и заплаках безутешно. Чувствах се като чужденка в собствения си живот. Всичко, което бях дала – дома си, парите си, любовта си – сякаш нямаше значение.

Сега всяка вечер гледам снимките от стария апартамент и се питам: Къде сбърках? Може ли една майка някога отново да намери дом там, където вече е само гостенка? Кажете ми… има ли място за нас, старите майки, в домовете на нашите деца?