Мълчанието на баба: Когато децата ми не искат да ходят при нея

– Мамо, пак ли трябва да ходим при баба? Там е скучно! – гласът на Дани се носи из коридора, докато се опитвам да намеря ключовете си. В този момент усещам как гърлото ми се стяга. Поглеждам към него и към малката Ива, която вече е започнала да се цупи.

– Баба ще се зарадва да ви види – казвам тихо, но думите ми звучат кухо дори в собствените ми уши. Знам, че не ги убеждавам. Знам, че и аз самата не съм убедена.

Колата потегля, а в нея цари мълчание. Спомням си как като дете чаках с нетърпение да отида при баба Мария в село. Тогава всичко беше различно – миризмата на прясно изпечен хляб, игрите в двора, приказките до късно вечер. Сега обаче майка ми живее в панелен апартамент в Люлин, а времето сякаш е застинало между старите мебели и телевизора, който винаги е включен на нисък звук.

Когато пристигаме, майка ми ни посреща с усмивка, но очите ѝ са уморени. Прегръща децата, а те се дърпат леко назад. Влизаме вътре – всичко е подредено до педантичност, няма нито една играчка на видно място.

– Как сте, милички? – пита тя и се опитва да ги заговори. Дани вече е извадил телефона си, а Ива се оглежда за нещо интересно.

– Добре сме – казва Дани, без да поглежда нагоре.

– Мамо, може ли да гледаме телевизия? – пита Ива.

– Разбира се, но първо ще хапнем нещо – отговаря майка ми и отива към кухнята.

Сядам до нея и усещам напрежението във въздуха. Тя ме поглежда с онзи укорителен поглед, който помня от детството си.

– Защо са толкова затворени? Едно време ти не беше такава…

– Времената са други, мамо – отвръщам тихо. – Свикнали са на повече забавления.

– Ами ти какво правиш по въпроса? – прошепва тя ядосано. – Оставяш ги тук и после се чудиш защо не искат да идват.

Усещам как ме залива вълна от вина. Работя много, нямам време за тях, а когато ги водя при майка ми, се надявам тя да ги забавлява както някога. Но тя вече няма сили за това.

Докато обядваме, Дани и Ива си разменят погледи под масата. Майка ми разказва истории от младостта си, но те не слушат. Аз също не слушам – мислите ми препускат: Какво да направя? Как да съживя тази връзка?

След обяда Ива започва да мрънка:

– Мамо, тук няма нищо за правене…

– Може да излезем навън – предлагам.

– Не искам! – тросва се тя.

Майка ми въздъхва тежко:

– Едно време децата играеха с кукли и топки, а сега само телефони…

– Мамо, не ги обвинявай – опитвам се да я защитя. – Просто са различни.

– А ти защо не донесеш някоя игра или книга? Или да измислиш нещо заедно?

Тези думи ме жегват. Винаги съм разчитала някой друг да забавлява децата ми. В този момент осъзнавам колко сме се отчуждили всички – аз от майка ми, децата от баба си, а може би и аз от собствените си деца.

Вечерта преди да си тръгнем, майка ми ме спира на вратата:

– Знаеш ли… Понякога се чувствам излишна. Не знам какво да правя с тях. Страх ме е, че ще ме забравят.

Поглеждам я и виждам сълзи в очите ѝ. Прегръщам я силно. Децата стоят на прага и гледат неловко.

В колата на връщане мълчим дълго. После Дани прошепва:

– Мамо… може ли следващия път да вземем настолна игра? Или да ѝ покажем как се играе на „Не се сърди човече“?

Сърцето ми се свива от облекчение и тъга едновременно.

Сега ви питам: Какво бихте направили на мое място? Как съживявате връзката между вашите деца и техните баби и дядовци? Или просто приемате мълчанието като част от живота?