Мама ми отдава апартамента под наем, но всички проблеми трябва да решавам аз

– Пак ли ти се обажда майка ти? – попита ме Иван, докато се опитвах да скрия телефона под възглавницата. Беше почти полунощ, а гласът ѝ звучеше в слушалката – тревожен, почти обвинителен.

– Да, пак има проблем с наемателите – прошепнах. – Този път казва, че бойлерът тече и искат да им се оправи веднага.

– Ами нека извика майстор! – Иван въздъхна тежко. – Не може всеки път ние да тичаме.

Но знаех, че няма да стане така. Мама никога не вика майстори. Винаги звъни първо на мен. Откакто отдаде апартамента на бул. „България“ под наем, всеки проблем – от счупена брава до мухъл по стените – се стоварваше върху мен и Иван. А тя… тя само повтаряше: „Ти си ми дъщеря, кой друг ще ми помогне?“

Понякога се чудех дали изобщо помни какво ми говореше като бях малка. „Жената трябва да е силна, независима! Никога не разчитай на никого, дори на мен.“ Това беше нейната мантра. А сега? Сега аз съм тази, която носи тежестта на нейните решения.

– Мамо, защо не извикаш специалист? – попитах я внимателно на следващия ден. – Има толкова много фирми за ремонти, ще дойдат веднага.

– Как така? Да давам пари на чужди хора? – възмути се тя. – Ти и Иван сте млади, разбирате ги тези неща. А и… ти си ми дъщеря.

В този момент усетих как гневът ми се надига. Не беше само заради бойлера или заради това, че пак трябваше да губим съботата си в ремонти. Беше заради всичко онова, което мама беше казвала през годините – как жената трябва да се справя сама, как не бива да очаква помощ от никого. А сега тя очакваше всичко от мен.

– Мамо, ти ме учеше да съм независима – казах тихо. – Но сега ти самата не искаш да си такава.

– Глупости! Аз съм независима! Просто… понякога човек има нужда от близките си.

– А аз? Аз нямам ли нужда от време за себе си? За семейството си?

– Не преувеличавай! Едно малко нещо…

Но не беше малко. Беше поредното „малко нещо“, което се трупаше върху мен като камък върху камък.

Спомних си как навремето мама ме оставяше сама вкъщи, докато работеше по две смени в шивашкия цех. Как ми казваше: „Ще се справиш! Трябва да можеш сама.“ И аз се научих – готвех си, учех сама уроците си, оправях си дрехите. Дори когато плачех нощем от страх или самота, знаех, че няма кой да дойде.

А сега тя очакваше аз да съм тази, която винаги ще идва.

– Иван вече не издържа – споделих му вечерта. – Казва, че това не е нашият живот. Че мама ни използва.

– А ти какво мислиш? – попита той тихо.

– Не знам… Чувствам се виновна. Все пак тя е майка ми.

– Но ти имаш право на свой живот. Не можеш вечно да живееш по нейните правила.

Думите му ме боляха. Защото знаех, че е прав.

Следващата седмица мама пак се обади – този път наемателите се оплаквали от шумни съседи. Трябвало аз да говоря с домоуправителя.

– Мамо, моля те… Това вече е прекалено – казах ѝ по телефона. – Не мога да решавам всички твои проблеми. Имам семейство, работа…

– Значи така! Когато ти трябваше помощ за детето, кой ти гледаше Мария? Кой ти носеше супа, когато беше болна?

– Ти го правеше от любов, а не защото си длъжна! Аз също те обичам, но това вече е твърде много!

Настъпи тягостна тишина.

– Добре… Щом така мислиш…

Затвори телефона без довиждане. Сърцето ми се сви. Знаех, че я нараних. Но и тя ме беше наранила толкова пъти с очакванията си.

Дни наред не ми се обаждаше. Чувствах се ужасно виновна. Иван ме прегръщаше вечер и ми повтаряше: „Трябваше отдавна да ѝ кажеш.“ Но аз не можех да спя спокойно.

Една вечер реших да ѝ отида на гости. Заварих я сама в кухнята, с чаша чай пред себе си и поглед вперен през прозореца към тъмния двор.

– Мамо…

Тя не ме погледна веднага.

– Знаеш ли… – каза тихо – Понякога толкова се страхувам да остана сама… Затова ти звъня толкова често.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ.

– Можеш да разчиташ на мен, но не мога да бъда всичко за теб. Имам нужда и аз от теб – но като майка, не като работодател.

Тя се усмихна тъжно.

– Може би съм прекалила… Просто… трудно ми е да пусна контрола.

Прегърнах я. За първи път от години почувствахме близостта помежду си без обвинения и очаквания.

Сега често се питам: Кога любовта към родителите ни прераства в жертва? И можем ли някога истински да бъдем независими един от друг?