Мама не иска да ми даде апартамента на баба – когато семейството се превръща във враг
– Не, Мария! Казах ти вече сто пъти – няма да ти дам апартамента! – гласът на майка ми, Елена, отекваше в малката кухня, където миришеше на изстинало кафе и стари спомени. Стоях срещу нея, стиснала юмруци в джобовете си, и се чудех как отново стигнахме дотук.
– Мамо, това е апартаментът на баба. Тя ми го остави. Защо не можеш просто да приемеш това? – гласът ми трепереше, но се опитвах да не показвам колко ме боли.
Тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете. – Ти не разбираш. Не си готова. А и аз имам нужда от време…
Време. Две години вече. Две години откакто баба почина и остави след себе си не само празен апартамент, а и пропаст между мен и майка ми. Всяка наша среща започваше с надежда и завършваше с разочарование.
Понякога си мисля, че ако баща ми беше жив, всичко щеше да е различно. Той винаги намираше начин да ни помири. Сега обаче сме само ние двете – две жени, всяка със своята болка и своите страхове.
– Мамо, аз живея под наем вече трета година. Не мога повече така. Имам нужда от свой дом! – почти извиках, а сълзите напираха в очите ми.
– Това не е само твой дом! Това е домът на нашето семейство! – отвърна тя рязко и тресна чашата си по масата.
Замълчах. Знаех, че няма смисъл да споря повече. Вече бяхме минали през всички възможни разговори – от спокоен тон до крясъци и обвинения. Майка ми не можеше да пусне миналото. Не можеше да приеме, че баба избра мен, а не нея.
Вечерта се прибрах в малката си гарсониера в Люлин и седнах на леглото, обгърната от тишината. Погледнах снимката на баба върху нощното шкафче.
– Защо го направи така, бабо? Защо остави всичко на мен? – прошепнах в тъмното.
Спомних си последните ни разговори с нея. Как ме държеше за ръка и ми казваше: „Марийче, ти си моята опора. Искам да имаш сигурност.“ Тогава не разбирах какво означава това за майка ми.
Следващите дни минаха в напрежение. Майка ми не ми вдигаше телефона. Леля Катя – сестрата на майка ми – ми звънна една вечер.
– Мария, чух какво става. Елена е много зле… Не може да приеме, че майка ви е предпочела теб…
– Но аз не съм виновна! – избухнах аз. – Не съм искала това разделение!
– Знам, мило… Но понякога хората се държат за миналото повече, отколкото за живите…
Тези думи ме преследваха цяла нощ. На следващия ден реших да отида до апартамента на баба. Качих се по стълбите с треперещи крака. Ключът тежеше в джоба ми като камък.
Вратата беше заключена отвътре. Чух шумове – майка ми беше там.
– Мамо? – почуках леко.
Тя отвори с подпухнали очи.
– Какво правиш тук? – попита тихо.
– Исках… просто да поговорим. Без спорове.
Тя седна на стария диван и зарови лице в ръцете си.
– Не мога да го пусна… Тук всичко ми напомня за нея… За детството ми… За татко ти…
Седнах до нея и за първи път от години я прегърнах.
– Мамо, аз също я обичах. Но тя избра мен, защото знаеше колко трудно ми е сама… Не искам да те губя заради това.
Тя ме погледна през сълзи.
– Чувствам се предадена… Все едно съм излишна…
– Никога няма да си излишна за мен! Но трябва да намерим начин да продължим напред…
Седяхме дълго в мълчание. За първи път усетих колко тежко ѝ е било през всичките тези години – самотата, болката от загубата, ревността към собствената ѝ майка.
След този ден започнахме да говорим по-често. Не беше лесно – имаше дни, в които пак се карахме, но вече разбирах откъде идва болката ѝ.
Минаха още няколко месеца, докато майка ми най-накрая каза:
– Добре, Мария… Апартаментът е твой. Но обещай ми, че ще идваш често… Че няма да ме забравиш.
Прегърнах я силно.
Сега живея в апартамента на баба. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Мисля си за всички семейства като нашето – разкъсани между любовта и болката, между миналото и бъдещето.
Може ли човек да обича семейството си и едновременно с това да се бори за своето място под слънцето? Или винаги ще има цена за тази борба?