Мамо, няма да дойда за Коледа… – Една българска история за самотата, надеждата и семейните разочарования

– Мамо, тази година няма да можем да дойдем за Коледа… – гласът на Даниела трепереше леко по телефона, но аз чух повече умора, отколкото тъга. Преглътнах, сякаш в гърлото ми заседна парче лед. Не казах нищо. Само слушах как дъщеря ми се опитва да намери оправдание: „Знаеш, работата… децата… Пламен е на смяна, а и малката кашля.“

Погледнах през прозореца – навън валеше ситен сняг, а по улицата преминаваха хора с торби и пакети. Всяка година украсявах елхата сама, но тази година не бях извадила дори гирляндите. Може би защото знаех, че пак ще съм сама. Или може би защото вече не вярвах, че нещо ще се промени.

– Добре, Даниела – казах тихо. – Пази се и поздрави всички.

Затворих телефона и го оставих на масата. В кухнята миришеше на кафе и на спомени. Спомних си как преди години тримата ми – Даниела, Иво и Силвия – тичаха из хола, разопаковаха подаръци и се караха кой ще сложи звездата на върха на елхата. Тогава къщата беше пълна с шум и живот. Сега единствено часовникът тиктакаше в празното пространство.

Иво не беше идвал от Великден. Живее в София, работи като инженер, все бърза, все няма време. Праща пари понякога, но рядко се обажда. Силвия е най-малката – тя поне пише съобщения: „Мамо, как си?“, „Мамо, обичам те!“, но и тя е далеч – в Германия, с мъжа си и двете деца.

Седнах на дивана и прегърнах възглавницата. Защо така стана? Къде сбърках? Дадох им всичко – времето си, младостта си, любовта си. Останах сама след като баща им почина от инфаркт преди десет години. Тогава мислех, че ще се държим по-здраво един за друг. Но животът ги завлече нанякъде, а мен остави тук – в апартамента с избелели снимки по стените.

Вечерта звънна съседката ми баба Пенка.
– Марийке, ще дойдеш ли утре у нас? Ще правим баница с късмети с другите жени от блока.
– Благодаря ти, Пено, ама не знам…
– Недей така! Не може човек сам да посреща празниците. Ела поне за малко!

Пенка винаги намираше начин да ме изкара от черупката ми. Но тази година не ми се говореше с никого. Не исках да слушам чуждите истории за внуци и семейни трапези.

На следващия ден получих колет от Германия – Силвия беше изпратила шоколади и картичка: „Мамо, липсваш ни! Обещаваме догодина да сме заедно.“ Усмихнах се през сълзи. Знаех, че го пише всяка година.

Вечерта телефонът пак звънна. Беше Иво.
– Мамо, добре ли си?
– Добре съм, Иво. Ти как си?
– Много работа… Извинявай, че не се обаждам често.
– Няма нищо, сине. Знам как е.
– Ще ти пратя пари тези дни. Ако имаш нужда от нещо…
– Пари не ми трябват, Иво. Само да чуя гласа ти понякога.

Настъпи тишина. После той каза:
– Ще се опитам да дойда за Бъдни вечер. Не обещавам…

Затворих телефона и се разплаках. Не от обида – от болка. От онази болка, която само майка може да изпита – когато децата ѝ са живи и здрави, но далечни като непознати.

На Бъдни вечер сложих масата за един човек – постна пита, боб чорба и малко вино. Запалих свещичка и си пожелах здраве за всички тях. После седнах до прозореца и гледах как в отсрещния блок светят прозорците – зад всеки някой празнува със семейството си.

Изведнъж някой почука на вратата. Сърцето ми подскочи – кой ли ще е? Отворих – беше баба Пенка с тава топла баница.
– Не можах да те оставя сама! Ела при нас!

Този път не отказах. Отидох у тях и за първи път от много време се засмях истински сред хората.

Когато се прибрах вкъщи късно вечерта, намерих пропуснато обаждане от Силвия и съобщение: „Мамо, обичаме те! Весела Коледа!“

Седнах до прозореца с чаша чай и се загледах в нощта. Може би семейството не е само кръвта ни. Може би е онзи кръг от хора около нас, които ни подават ръка в най-тъмните вечери.

Понякога се питам: Кога децата ни спират да имат нужда от нас? И кога ние трябва да спрем да ги чакаме? Кажете ми вие – как се справяте със самотата по празниците?