Мамо, защо никога не ме прегръщаше?

– Мамо, защо никога не ме прегръщаше?

Чаят още не беше изстинал, а аз се вцепених. Стояхме в кухнята, слънцето се прокрадваше през пердето и хвърляше шарки по масата. Дъщеря ми – Мария, вече зряла жена с две деца, ме гледаше спокойно, без упрек, но с някаква тиха тъга в очите. В този момент сякаш времето спря. Сърцето ми се сви, а ръцете ми трепереха над чашата.

– Какво… какво имаш предвид, Мария? – опитах се да се усмихна, но гласът ми прозвуча пресипнало.

– Никога не си ме прегръщала, мамо. Като малка гледах как другите майки гушкат децата си на площадката. Ти винаги стоеше отстрани, с ръце в джобовете или с чанта на рамо. – Гласът ѝ беше тих, почти шепот.

В този момент сякаш всичко се върна – годините на мълчание, на бързане, на недоизказани думи. Спомних си как баща ѝ – Иван, почина внезапно, когато Мария беше само на осем. Тогава светът ми се срина. Работех по две смени в шивашкия цех, за да ни издържам. Вечерите прекарвах в умора и тревоги. Не помня да съм плакала пред нея – винаги се стараех да бъда силна.

– Мислех, че така трябва – прошепнах. – Да съм здрава, да не показвам слабост. Да не те натоварвам с моите страхове.

Мария въздъхна и се усмихна тъжно.

– Мамо, аз не исках да си силна. Исках просто да ме прегърнеш понякога. Да ми кажеш, че ще мине.

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си как я гледах как заспива – малка топчица под одеялото, с руси къдрици по възглавницата. Колко пъти съм искала да я гушна, но нещо ме спираше. Може би страхът, че ще се разплача и ще ѝ покажа колко съм слаба.

– Прости ми, Мария – казах едва чуто. – Не знаех как. Никой не ме е учил на това. Моята майка… тя също никога не ме е прегръщала.

Мария замълча за миг.

– Знам, мамо. Но аз исках да е различно при нас.

В този момент внучката ми – Елица, влезе в кухнята и се хвърли на врата на майка си.

– Мамо! – извика тя и Мария я прегърна силно.

Гледах ги и усещах как нещо се чупи вътре в мен – стена от години на мълчание и страхове. Колко ли още майки като мен има в България? Колко жени са израснали с мисълта, че любовта се показва само с грижа и труд, но не и с прегръдка?

– Мамо – обърна се Мария към мен след малко. – Все още можеш да ме прегърнеш.

Тези думи ме разтърсиха повече от всичко друго. Протегнах ръце несигурно и тя дойде при мен. Прегърнах я за първи път от години. Усетих как сълзите ми капят по рамото ѝ, а тя ме държеше здраво.

– Толкова е просто – прошепна тя.

Седнахме после на масата трите поколения жени – аз, дъщеря ми и внучката ми. Говорихме за миналото, за страховете си, за това какво значи да си майка в България – между работа, грижи за дома и вечната борба да оцелееш достойно. Разказах им за моето детство в малкото селце край Плевен, за строгата ми майка и баща ми, който рядко беше у дома. За първите години в София след като останах вдовица – самотата сред тълпата, безкрайните опашки пред магазина за хляб и мляко.

Мария слушаше внимателно. Понякога стискаше ръката ми под масата.

– Мамо, никога не е късно да започнем отначало – каза тя накрая.

Замислих се колко много пропуснати моменти има между нас. Колко често сме говорили за всичко друго – за оценки в училище, за сметки и ремонти, но никога за чувствата си.

Вечерта Мария си тръгна с Елица. Останах сама в кухнята и гледах празната чаша чай. В главата ми кънтеше въпросът ѝ: „Мамо, защо никога не ме прегръщаше?“

Може ли една майка да поправи пропуснатото? Достатъчна ли е една прегръдка след толкова години? Кажете ми вие – какво бихте направили на мое място?