Мъжът ми иска да избягаме на село: между любовта и дълга към семейството
– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър отекна в малката кухня на родителите ми, докато майка ми тихо бършеше чиниите, а баща ми се преструваше, че чете вестника. – Тук всичко е задушаващо. Трафик, шум, хората са намръщени. На село е различно – там се диша! Там ще сме щастливи!
Стоях до прозореца и гледах как капките дъжд се стичат по стъклото. Винаги съм обичала София – не заради самия град, а заради хората, които са тук. Родителите ми, които остаряват пред очите ми. Приятелките ми от университета. Дори кварталната продавачка, която винаги ми намига заговорнически, когато купувам хляб.
– Петре, моля те… – започнах тихо, но той вече беше в стихията си.
– Виж ги! – посочи към родителите ми. – Те са си добре тук, но ние? Ние сме млади! Можем да започнем отначало. Да си направим градина, да гледаме животни…
Майка ми остави чинията и се обърна към мен с онзи поглед, който винаги ме кара да се чувствам като малко момиче.
– Марийче, не го слушай. Градът е за младите. На село е трудно. Зимата е тежка, работата не свършва…
Петър се засмя горчиво.
– Трудно? По-трудно от това да стоиш в задръстване по два часа всеки ден? По-трудно от това да плащаш луди пари за наем и да живееш като в клетка?
Баща ми остави вестника и се намеси:
– Петре, аз съм израснал на село. Знам какво е. Не е романтика, както си мислиш. Но ако толкова искаш – пробвайте. Само не забравяйте кой ще ви помага, ако стане нещо…
Тези думи заседнаха в мен като трън. Кой ще им помага? Аз съм единственото им дете. Ако замина, кой ще ги води на лекар? Кой ще им носи лекарства? Кой ще им сменя крушките?
Петър ме хвана за ръката по-късно, когато тръгвахме към вкъщи.
– Мария, моля те… Не искам да остарея тук. Искам да живея истински. Да се събудя сутрин и да чувам птици, не клаксони.
– А аз? – прошепнах. – Аз какво да правя с родителите си?
Той замълча. За първи път видях колебание в очите му.
В следващите седмици темата не слизаше от дневния ни ред. Петър търсеше къщи в сайтовете за имоти, пращаше ми снимки на дворове с ябълкови дървета и кокошарници. Аз броях лекарствата на майка ми и записвах часове при специалисти за баща ми.
Една вечер се прибрах уморена от работа и го намерих седнал на пода сред разхвърляни списания за земеделие.
– Писна ми! – извика той. – Ти само за тях мислиш! А аз? А ние?
– Не е вярно! – избухнах. – Просто не мога да ги изоставя!
– А мен можеш ли?
Този въпрос ме удари като шамар. Заплаках. Не знаех какво да кажа.
На другия ден майка ми ме повика спешно – баща ми беше паднал в банята. Отидох веднага. Докато му помагах да стане, той ме погледна уморено:
– Момиче мое, живей живота си. Ние ще се оправим някак…
Но знаех, че няма да се оправят сами.
Петър ставаше все по-настоятелен. Един ден дори ме заведе до едно село близо до Ихтиман.
– Виж! – каза той развълнувано. – Представи си: тук ще имаме градина, ще садим домати…
Гледах старата къща с напукани стени и бурени до колене. Представих си как майка ми звъни посред нощ: „Марийче, татко не може да диша…“ А аз съм на 60 километра.
– Не мога – казах тихо.
Петър избухна:
– Ти никога няма да избереш мен! Винаги ще си останеш момичето на мама и тате!
Върнахме се в София мълчаливо. Седмици наред почти не си говорехме. Всяка вечер усещах как пропастта между нас расте.
Една сутрин той събра багажа си и каза:
– Отивам при братовчед ми в Пловдив. Трябва да помисля.
Останах сама в празния апартамент. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от улицата.
Минаха дни, после седмици. Петър не се обаждаше. Родителите ми се опитваха да ме разсеят с дребни грижи: „Марийче, купи ни хляб“, „Марийче, провери сметките“… Но аз усещах как нещо умира в мен.
Една вечер получих съобщение: „Мария, прости ми. Не мога повече тук.“
Разбрах го. Но не можех да го последвам.
Днес живея между два свята: този на родителския дълг и този на разбитата любов. Понякога се питам: ако бях избрала Петър и селото, щях ли да бъда щастлива? Или вината щеше да ме изяде отвътре?
Кажете ми – има ли правилен избор? Или винаги някой страда?