Мечтата на малкия Стефан: Книги за децата в болницата

– Мамо, ще ми донесеш ли пак онази книжка за лисицата? – прошепна Стефан, докато лежеше в болничното легло, обгърнат от миризмата на спирт и тишината на коридорите. Очите му бяха големи, жадни за още истории, сякаш всяка страница можеше да го отведе далеч от болката.

Седнах до него, притискайки книгата към гърдите си. – Разбира се, слънчице. Но знаеш ли, че вече почти нямаме нови книжки? Всичко сме прочели по два пъти.

Той се усмихна тъжно. – А другите деца? Те какво четат?

Този въпрос ме прониза. В детското отделение на Пирогов книгите бяха малко и стари. Повечето деца прекарваха дните си в скука и страх. Стефан обаче беше различен – въпреки диагнозата левкемия, той не спираше да мисли за другите.

– Мамо, искам всички деца тук да имат книжки. Може ли да съберем много книги? Пет хиляди! Не… петнадесет хиляди!

Погалих го по косата. – Ще опитаме, Стефане. Обещавам.

Така започна всичко. Публикувах във Фейсбук: „Моят син мечтае да събере 15 000 книги за болничните деца. Помогнете ни!“ Не очаквах нищо. Но на следващия ден телефонът ми не спря да звъни. Хора от цяла България искаха да дарят книги. Учители от Пловдив, пенсионери от Видин, дори деца от Варна изпращаха своите любими приказки.

Стефан следеше всяка пратка. – Мамо, виж! Още една кутия! – радваше се той, когато сестрата вкарваше кашоните в стаята. – Това е за Мария от съседното легло. А тази – за Иванчо, който не може да спи нощем.

Баща му, Георги, се опитваше да бъде силен. Но вечер, когато Стефан заспиваше, го виждах как стои до прозореца и стиска юмруци. – Защо нашето дете? – шепнеше той. – Защо трябва да страда толкова?

Аз не знаех отговора. Само знаех, че трябва да продължим. Когато Стефан се влоши, вече бяхме събрали над 10 000 книги. Той беше слаб, но очите му светеха всеки път, когато някой му разказваше за нова пратка.

Една вечер, когато болката беше непоносима, той хвана ръката ми:

– Мамо, ако не успея… ти ще довършиш ли?

Сълзите ми капеха по чаршафа.

– Ще довърша, Стефане. Обещавам ти.

Последната ни сутрин беше тиха. Стефан си отиде спокойно, с книжка в ръка. В онзи момент светът ми се срина. Но обещанието остана.

Погребахме го с любимата му приказка за лисицата. На погребението дойдоха хора, които никога не бях виждала – майки с деца, учители, библиотекари. Всички носеха книги.

След седмица създадохме фондация „Книгите на Стефан“. Първата ни акция беше в детското отделение на Пирогов. Видях как децата се усмихват, прелистват страниците и забравят за болката поне за малко.

Георги се включи с цялото си сърце. – Това е нашият начин да го запазим жив – каза ми една вечер. – Всяко дете с книга е част от Стефан.

Днес фондацията продължава. Вече сме раздали над 20 000 книги в болници из цяла България – от София до Смолян, от Русе до Бургас. Понякога получавам писма от родители: „Благодарим ви! Детето ми се усмихна за първи път от месеци.“

Но болката не изчезва. Всяка вечер сядам до празното легло на Стефан и си мисля: струваше ли си? Дали ако бях по-силна, щях да го спася? Или поне да му дам още един ден?

Понякога чувам гласа му: „Мамо, не спирай! Има още деца.“

А вие какво бихте направили? Ако детето ви поиска невъзможното – бихте ли опитали въпреки всичко? Или бихте се предали пред страха и болката?