Между бурята и тишината: Изповедта на една българска съпруга

— Защо пак закъсня? — гласът ми трепереше, докато гледах как Димитър тряска вратата след себе си. Дъждът барабанеше по прозорците, а в кухнята миришеше на изгоряла леща. Беше поредната бурна вечер в нашия панелен апартамент в Люлин. — Не започвай пак, Мария! — изсъска той и метна якето си на стола. — Не виждаш ли, че се опитвам? — Опитваш? Четири години вече се „опитваш“ да намериш работа! — гласът ми се извисяваше над шума на дъжда. — Аз работя на две места, а ти… ти дори не можеш да изведеш детето до училище навреме!

Той замълча. В очите му проблесна нещо между вина и гняв. Знаех, че пак ще последва мълчание, после може би ще хвърли чаша или ще излезе да пуши на балкона. Но тази вечер не го направи. Просто седна на масата и зарови лице в ръцете си.

В този момент усетих как гневът ми се стопява и остава само умората. Седнах срещу него и за първи път от месеци насам не казах нищо. Мълчахме дълго. Чувах само тиктакането на часовника и далечния вой на линейка.

— Мислиш ли, че не ме боли? — прошепна той най-накрая. — Всеки ден се будя с мисълта, че съм провал за теб и за Иво.

Сълзите ми потекоха безшумно. Толкова пъти бях молила Бог да ми даде сили — не заради мен, а заради сина ни. Всяка вечер, когато двамата заспиваха, коленичех до леглото и шепнех молитви, които майка ми ме беше учила като малка: „Господи, дай ми търпение. Дай ми сили да не се разпадна.“

Димитър беше добър човек. Преди кризата работеше като техник във фабрика за електроника в Божурище. После дойде съкращението, после депресията. Приятелите му постепенно изчезнаха, а родителите му се отдръпнаха — „Мъж трябва да носи парите вкъщи“, казваше свекърва ми всеки път, когато ни посещаваше.

Аз започнах да чистя офиси сутрин, а следобед работех като касиерка в кварталния супермаркет. Понякога се прибирах толкова уморена, че едва намирах сили да сготвя или да помогна на Иво с домашните. Но никога не се оплаквах пред хората — срамувах се. В България все още е срамно жената да издържа семейството си.

Една вечер Иво ме попита: — Мамо, защо тате все е тъжен? — Не знаех какво да отговоря. Прегърнах го и му казах: — Понякога големите имат трудни дни, но важното е да сме заедно.

В неделя ходехме на църква. Там намирах покой. Свещеникът отец Георги често говореше за прошката и за това как Бог изпитва силните чрез страдание. След службата жените от енорията ме канеха на кафе, но аз рядко оставах — бързах към поредната смяна.

Една сутрин Димитър ме изненада: беше станал рано и беше направил закуска. — Ще опитам пак — каза тихо. — Днес имам интервю в една фирма за охрана.

Погледнах го с недоверие, но в очите му видях искрица надежда. Прегърнах го силно. — Вярвам в теб — прошепнах.

Този ден мина като в сън. На работа не можех да се съсредоточа, мислех само за него. Когато се прибрах вечерта, той ме чакаше на входа с усмивка: — Взеха ме! Започвам другата седмица!

Плаках от радост и облекчение. За първи път от години вечерята беше празник. Иво танцуваше из хола, а Димитър разказваше планове за бъдещето.

Но щастието беше кратко. След два месеца фирмата фалира и Димитър отново остана без работа. Този път отчаянието му беше още по-дълбоко. Започна да пие повече, а аз усещах как стените около нас се стесняват.

Една нощ го намерих на балкона, седнал на студа с бутилка ракия в ръка.

— Не мога повече така… — прошепна той. — Може би ще ви е по-добре без мен.

Седнах до него и го прегърнах през раменете.

— Не говори така! Ние сме семейство. Ще минем през това заедно.

— Как? Ти си силната… Аз съм никой.

— Не си никой! Ти си баща на Иво и мой съпруг! Всички имаме трудни моменти… Но ако се предадем, значи всичко е било напразно.

Тази нощ не спахме. Говорихме до сутринта за мечтите си, за страховете си, за онова, което ни е свързвало някога.

Минаха още месеци на борба и несигурност. Имаше дни, когато мислех да се откажа — да взема Иво и да замина при сестра ми във Варна. Но не го направих. Вярата ми беше като тънка нишка, която ме държеше жива.

Димитър започна да ходи на срещи при психолог в кварталното читалище. Започна да помага повече вкъщи и постепенно намери временна работа като шофьор на доставки.

Не всичко се оправи магически. Все още имахме спорове, все още понякога плачех нощем от умора и страх за бъдещето ни. Но вече знаех едно: силата не е в това да не падаш никога, а да ставаш всеки път след падането.

Понякога се питам: Колко още ще издържа? Дали любовта и вярата са достатъчни да спасят едно семейство в днешна България? Какво мислите вие?