Между чука и наковалнята: Когато трябва да избереш между майка си и жена си

– Не мога повече, Петре! Или тя, или аз! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше в средата на хола, стиснала юмруци, докато майка ми, баба Станка, седеше на дивана с вдигната брадичка и поглед, който можеше да разтопи желязо.

В този момент времето сякаш спря. Чувах само собственото си сърце, което биеше лудо в гърдите ми. Как стигнахме дотук? Как позволих домът ми да се превърне в бойно поле?

Всичко започна преди три години, когато Мария и аз се оженихме. Бяхме млади, влюбени и вярвахме, че любовта ще ни спаси от всичко. Но не бяхме подготвени за реалността – за малкия двустаен апартамент в Люлин, където живеехме с майка ми. Татко почина рано, а аз бях единственото ѝ дете. Обещах ѝ, че никога няма да я оставя сама.

Първите месеци след сватбата бяха като меден месец – майка ми се стараеше да бъде мила с Мария, а Мария се опитваше да не обръща внимание на дребните забележки. Но с времето напрежението започна да се трупа. Майка ми не можеше да приеме, че вече не съм само нейният син. Мария усещаше всяка критика като нож в гърба.

– Петре, пак ли ще ядете навън? – питаше майка ми с онзи особен тон, когато се прибирахме късно от работа.
– Да, мамо, много сме уморени – отговаряше Мария и се опитваше да се усмихне.
– Едно време жените готвеха за мъжете си… – промърморваше майка ми и излизаше от кухнята.

Всяка вечер беше битка. Всяка сутрин – студена война. Опитвах се да балансирам – говорех с майка ми насаме, молех я да бъде по-мека. Успокоявах Мария, че всичко ще се оправи. Но вместо това нещата ставаха все по-зле.

Една вечер се прибрах по-рано от работа и заварих двете в ожесточен спор.
– Не съм ти слугиня! – крещеше Мария.
– А ти не си ми дъщеря! – отвърна майка ми.

Тогава разбрах – няма да има примирие. Двете най-важни жени в живота ми никога няма да се разберат. Започнах да се чувствам като чужденец в собствения си дом. Вечерите прекарвах на балкона с цигара в ръка, гледайки светлините на София и чудейки се къде сбърках.

С времето Мария започна да настоява да се изнесем под наем. Майка ми пък все по-често намекваше колко е самотна и как никой не я разбира. Аз стоях между тях – между чука и наковалнята.

В онази съдбовна вечер всичко избухна. Бяхме седнали на масата за вечеря. Майка ми направи поредната забележка за това как Мария не може да сготви нормална мусака. Мария стана рязко, хвърли лъжицата и извика:
– До тук! Не мога повече! Или тя, или аз!

Погледнах към майка ми – очите ѝ бяха пълни със сълзи, но лицето ѝ беше каменно.
– Петре, аз съм ти майка! Не забравяй кой те е отгледал!

Сърцето ми се късаше. Обичах и двете. Не можех да избера. Но знаех, че ако не взема решение, ще ги загубя и двете.

Излязох на балкона. Вдишах дълбоко студения въздух. Спомних си детството – как майка ми ме водеше за ръка до училище, как ме чакаше с топла супа след тренировка по футбол. Спомних си първата ни среща с Мария – как ме разсмя до сълзи и как обещах пред олтара да я обичам и закрилям.

Върнах се вътре. Двете ме гледаха – едната с надежда, другата с болка.
– Мамо… Мария… Не мога повече така. Трябва да направим промяна. Мамо, обичам те, но трябва да дам шанс на брака си. Ще се изнесем под наем. Ще ти помагам с всичко, но не можем повече да живеем заедно.

Майка ми избухна в плач. Мария ме прегърна през сълзи.
– Предател! – прошепна майка ми и затвори вратата на стаята си.

Тази нощ не мигнах. Чувах тихите хлипове от стаята на майка ми и усещах ръката на Мария върху рамото си. Знаех, че направих правилното нещо за брака си, но дали не предадох жената, която ме е родила?

Изминаха месеци. Изнесохме се в малък апартамент в Надежда. Майка ми рядко ми вдига телефона. Понякога я виждам сама на пейката пред блока – посивяла, прегърбена, с поглед вперен някъде далеч.

Мария е по-спокойна, домът ни е тих и уютен. Но всяка вечер преди да заспя се питам: можеше ли да постъпя по друг начин? Може ли един син да бъде едновременно добър съпруг и добър син? Или винаги някой трябва да страда?

А вие какво бихте направили на мое място? Наистина ли трябва да избираме между хората, които обичаме най-много?