Между дълга и любовта: Когато майка ми отказа да гледа детето ми

— Не мога повече, Яна! Не съм ти длъжна! — думите на майка ми още кънтят в ушите ми, въпреки че изминаха месеци от онази сутрин. Стоях в коридора на панелката ѝ в Люлин, с дъщеря ми Мария на ръце, а в очите ми напираха сълзи. Беше понеделник, закъснявах за работа, а тя — майка ми, жената, която винаги съм смятала за опора — просто затвори вратата пред мен.

Върнах се вкъщи с Мария, без да знам какво да правя. Телефонът ми звънеше — шефът ми отново. „Яна, пак ли ще закъснееш? Знаеш колко е важно днес!“ — гласът му беше студен и безкомпромисен. Преглътнах сълзите си и се опитах да обясня, че детегледачката е болна, че майка ми не може… но той прекъсна: „Или идваш, или търсим друг човек.“

Седнах на пода до леглото на Мария и я прегърнах. Тя беше само на три години — невинна, с големи кафяви очи, които ме гледаха с доверие. А аз се чувствах като провал. Как стана така, че останах сама? Къде сбърках?

Майка ми винаги беше строга, но вярвах, че ще ми помогне. Когато забременях, баща ѝ беше категоричен: „Дете без брак? Не си ли научила нищо от нас?“ Но тя ме подкрепи тогава. Или поне така си мислех. След раждането на Мария започна да идва по-рядко. „Аз вече съм гледала едно дете сама — теб. Сега е твой ред!“ — казваше често.

Понякога си мисля, че тя никога не ми прости, че избрах да родя Мария без баща ѝ до мен. Когато Петър замина за Германия и повече не се върна, останахме двете — аз и Мария. Майка ми помагаше с пари от пенсията си, но все по-рядко и с все повече упреци.

— Мамо, моля те! Само тази седмица! — опитах се да я убедя онази сутрин.
— Не мога! Имам болки в кръста, не съм млада вече! И не искам пак да се караме за това! — отвърна тя и затвори вратата.

Вечерта седнах с чаша чай до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се какво ще правя утре. Заплатата ми като счетоводителка в малка фирма едва стигаше за наема и храната. Детегледачките искат по 15 лева на час — откъде да ги взема? Приятелките ми или са в чужбина, или имат свои деца.

На следващия ден заведох Мария в офиса. Шефът ме изгледа с презрение:
— Това не е детска градина! Или я оставяш някъде, или…
— Нямам къде! — гласът ми трепереше.
— Яна, не ме интересува! Имаме срокове!

Колежката ми Даниела ме дръпна настрани:
— Ако искаш, мога да я гледам довечера у нас. Имам две момчета, ще си играят.
— Благодаря ти! — прегърнах я през сълзи.

Така започнаха най-тежките седмици в живота ми. Всяка сутрин търсех кой може да гледа Мария — Даниела, съседката леля Сийка от третия етаж (която обаче все мърмореше), понякога дори я водех в офиса и я криех под бюрото си. Вечер се прибирахме уморени и гладни. Мария често плачеше: „Искам при баба! Защо не идва?“

Опитах се да говоря с майка ми още веднъж:
— Мамо, Мария те обича. Моля те…
— Яна, не мога повече! Искам да си живея живота! Гледах те сама 25 години! Сега е твой ред!

Почувствах се предадена. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. А сега бях сама срещу всички — срещу системата, срещу работодателя си, срещу собствената си майка.

Една вечер Мария вдигна температура. Паника. Лекарят по телефона каза: „Детето трябва да остане вкъщи поне три дни.“ Обадих се на шефа:
— Не мога да дойда утре. Мария е болна.
— Яна, това е последният път! Следващият път ще трябва да се разделим!

Седях до леглото на Мария цяла нощ. Гледах я как спи и си мислех: „Какво ще правим? Как ще оцелеем?“ На сутринта реших — няма повече да моля никого. Ще се справя сама.

Започнах да търся работа от вкъщи — писах статии за сайтове, превеждах документи за познати. Парите бяха малко, но поне бях до Мария. С времето намерих още клиенти. Научих се да разчитам на себе си.

Майка ми не се обади месеци наред. Понякога я виждах на пазара — обръщаше глава настрани. Болеше ме, но вече не плачех.

Един ден получих писмо от Петър — бащата на Мария. Пишеше: „Извинявай за всичко. Мога ли да помогна с нещо?“ Дълго мислих дали да му отговоря. Реших да му дам шанс — заради Мария.

Днес вече работя като фрийлансър и мога да бъда до дъщеря си. Научих се да прощавам — дори на майка си. Понякога ѝ пращам снимки на Мария по Вайбър. Тя рядко отговаря.

Питам се: Колко струва прошката? Колко струва помощта между майка и дъщеря? А вие бихте ли простили?